Списание „Атлетика“ навлезе в 24-атата си година, а броевете му вече наближават 130.

Представяме ви един материал публикуван в брой 32 през 2004-а година в навечерието на олимпийските игри в Атина, Гърция.

Статистиката и фактите в тази статия за Харисън Дилард (написана от Иван Чешанков) все още са валидни, защото американецът е единственият атлет в историята с олимпийски титли на 100 м и 110 м с препятствия.

Уилям Харисън Дилард е роден на 8 юли 1923 г. в Кливланд, щата Охайо. Наричат го “Кокалите” заради тънката му фигура (178 см, 69 кг), но той е изключително бърз, независимо дали пред себе си има препятствия или не.

Дилард все още е единственият мъж с олимпийски титли на 100 м и 110 м пр. Той завършва училището Ийст Тек в Кливанд, в което са били още две легендарни фигури в атлетиката – феноменалният Джеси Оуенс и Дейв Олбритън (скок височина).

На 13 години Дилард се запалва по Царицата на спортовете след като присъства на парада в Кливланд, с който е посрещнат Оуенс, герой на олимпийските игри в Берлин с 4 златни медала.

През 1942 г. Харисън вече е един от най-добрите хърделисти в САЩ, но постъпва в армията и следващите три години прекарва главно в Европа.

После следва в малкия колеж Болдуин-Уолас в Береа, Охайо и печели 4 студентски титли на страната на 120 и 220 ярда с препятствия. По същото време (1946-47) става и национален шампион на 110 м (14.2 и 14.0) и 200 м хърдели (23.3-23.3). От 1947 до 1953 г. Дилард печели рекордни 7 поредни титли на САЩ в зала (60 ярда пр.), а през 1955 г. добавя последната си голяма победа. Най-доброто му постижение на тази дистанция в зала е 7.2.

Преди олимпийските игри в Лондон през 1948 г. той вече притежава световните рекорди на 110 м и 200 м пр. Харисън прави първата си поправка на върхово постижение на по-дългото разстояние през 1946 г. с 22.5. В следващата година той на два пъти бяга 22.3. На 17 април 1948 в Лоурънс, щата Канзас, вече прибавя рекорд и в класическата дисциплина с 13.6. Дилард има 82 последователни победи преди олимпийските квалификации в Иванстън, щата Илинойс. След като бута няколко бариери, той не успява да завърши, а правилата на американската федерация са жестоки – само първите трима в дисциплина намират място в тима за игрите. Добре че ден по-рано Харисън се е класирал 3-ти в гладкото бягане на 100 м. Въпреки че през 1947 г. Дилард е постигнал 10.3 на турнир в Стокхолм, репутацията му на спринтьор не е много добра. В прогнозите на 7 международни експерта в току-що тръгналото атлетическо списание “Трек ънд фийлд нюз”, само един му предрича медал и то бронзов.

Все пак сред съперниците са сънародниците му Мел Патън и Барни Юуел, Лойд Ла Бийч от Панама и Емануел Макдоналд Бейли от Великобритания – все великолепни спринтьори. На 31 юли 1948 г. финалът на 100 м на стадион “Уембли” събира 84 000 зрители и те стават свидетели на най-голямата сензация в атлетическия турнир на олимпийските игри. Дилард вече не е аутсайдер, след като преминава убедително предварителните бягания с 10.4-10.4-10.5. Той стартира в една от външните пътеки и от първите метри дръпва на останалите. Единствената сериозна заплаха идва от 30-годишния Юуел, който настига Дилард точно на финалната линия. Визуалният ефект от атаката на Юуел кара мнозина да го сметнат за шампион. Ветеранът също е на това мнение и започва да танцува от радост. Дългоочакваният олимпийски триумф най-после е дошъл, след като Втората световна война отменя игрите през 1940 и 1944. Електронният фотофиниш обаче дава предимство на Дилард с 0.06. Официалните времена на двамата американци са 10.3 и 10.4. Харисън обаче не се примирява с този успех и чака 4 години, за да вземе титла и в коронната си дисциплина – 110 м пр. В Хелзинки той е най-бърз с 13.91. Преди това е станал отново шампион на САЩ с 13.7. И на двете олимпиади Дилард е част от квартета на САЩ в щафетата 4х100 и печели още два златни медала. Така с 4 той се изравнява със своя идол Джеси Оуенс.

През 1953 г. Харисън Дилард е удостоен с приза “Съливан” за най-добър спортист-аматьор в САЩ.

Дилард почина на 15 ноември 2019-а година на 96-годишна възраст.

Иван Чешанков

Материалът е публикуван в брой 32 на списание „Атлетика“ (март-април 2004).