Трудът и самодисциплината са ключът към успеха, категоричен е най-добрият бегач на България за 2020 г.

Йоло Николов е роден на 4 февруари 1984 г. Състезател и треньор. Балкански шампион на 5000 м от Нови пазар (Сърбия)-2017. Лични рекорди: 800 м – 1:58.53 мин; 1500 м – 3:52.70 мин; 1500 м (зала) – 3:52.82 мин; 2000 м – 5:24.08 мин; 3000 м – 8:16.82 мин; 3000 м (зала) – 8:14.55 мин; 5000 м – 14:18.63 мин; 10 000 м – 29:36.17 мин; 2000 м с пр. – 5:44.9; 3000 м с пр. – 8:45.71 мин; 10 км – 31:57 мин; полумаратон – 1:06:52 ч; маратон – 2:19:31 ч. Като треньор е подготвил някои от най-добрите ни бегачи на средни и дълги разстояния.

-Йоло, ти бе избран за най-добър бегач на България за 2020 година от движението „Рън България“. В същото време си и един от най-добрите треньори в бяганията на дълги разстояния. Как се отнасяш към тази комбинация „две в едно“?

-Това са две неща, които съм принуден да съвместявам, защото са ми на сърце. Обичам да бягам, харесва ми да съм треньор. За момента успявам да ги съчетавам, мисля да го правя и в бъдеще.

-Какво е усещането един треньор да побеждава най-добрите професионални бегачи?

-Честно казано, никога не ми е било приятно. Това би могло да означава, че не си добър треньор, щом побеждаваш състезателите си. Но пък им даваш личен пример и ги мотивираш. Така те разбират, че не всичко е талант, много по-важен е трудът.

-Това означава ли, че една част от българските бегачи не се трудят достатъчно?

-Със сигурност и в бяганията, като във всяка друга сфера, има мързеливи хора. Някои не тренират достатъчно, други може би нямат необходимите физически качества. В основата на всичко обаче стоят трудът и режимът на живот. В бъдеще смятам, че бягането у нас ще се развие, ще се появят добри бегачи, които ще ме побеждават. Аз съм от малкото хора, на които им е приятно, когато съм победен. Когато виждам как млади хора идват, напредват и показват добри резултати. Очаква ни добро бъдеще, вярвам в това.

-Каза, че си от хората, които обичат да бягат. Смяташ ли да продължиш да го правиш дори тогава, когато резултатите ти започнат да падат?

-Аз съм вече на 36 години. Това е възраст, на която една голяма част от европейците мислят вече за отказване. Смята се, че си стар и трябва да се ориентираш към други дейности, а не да тренираш професионално. Но ето, че тази година аз си направих лично на 3000 м в зала, бях близо до личното си постижение на 3000 м с пр. Щом човек се чувства добре и има мотивация да прави едно нещо и то му доставя удоволствие, той трябва да продължава да го прави. Може би ще дойде момент, в който ще спра да бягам, но той все още е далеч.

-Подготвяш Милица Мирчева. Тази година гонихте участие на олимпийските игри в Токио, но не се получи заради пандемията. Това ли е основната ви цел и за догодина?

-Да, разбира се. Милица вече е изграден състезател. Тази година тя подобри рекордите на България на 10 000 м и на полумаратон. Сега целта ни е националният рекорд на маратон, както и място в топ-20 в света. Второто звучи много амбициозно, но аз смятам, че Милица има качествата и мотивацията да го направи. Пред нея вече стоят доста по-големи състезания. Тази година трябваше да бяга на Бостънския маратон, но както знаете, в последния момент той бе отменен заради пандемията. Със сигурност през 2021 година ще участваме в няколко престижни състезания, но олимпийските игри в Токио са ни цел номер едно. Тя вече има едно участие на олимпийски игри – в Рио през 2016, но това наистина си беше просто участие за трупане на опит, беше доста млада тогава. Докато сега, в Токио, вече е времето да покаже резултат. Смятам, че класиране сред първите 20 е напълно постижимо и ще бъде огромен успех като цяло за българската лека атлетика и конкретно за Милица в личен план.

-Ще разкажеш ли на нашите читатели подробности около Бостънския маратон и несъстоялото се участие на Милица на него?

-Изключително трудно е да участваш като професионалист на Бостънския маратон. На него се канят само 50 души професионални атлети, нищо че участват хиляди. Изискванията са много големи, подписват се договори. Не е необходим само силен резултат. Има изисквания и за периода преди маратона – къде ще бягаш, колко дни преди това ще се появиш в Бостън, защото имаш и други ангажименти, освен самото бягане. Милица работи с американски мениджър, който много ни помогна. За нея това е бъдещето – участие в състезания от ранга на Бостънския маратон.

-Често ходиш в Кения. Водиш там своите състезатели. Защо?

-С годините изградихме доста приятелства там. Не е тайна, че това е Меката на бяганията: Кения, Етиопия. За нас е много приятно и полезно да се подготвяме заедно с най-добрите в света. Имали сме възможност да тренираме със световни рекордьори, със световни шампиони. Всеки ден там се срещаш със стотици бегачи. Това е едно общество на бягането. Смятам, че за всеки един бегач би било добре да провежда лагерите си там.

–Адаптират ли се лесно европейците към кенийската система на подготовка? Различава ли се твоята тренировъчна система от тяхната? Какво ново научи там?

-Разбира се, че всеки треньор има собствена система за подготовка. От тях научих много неща. Но основната разлика е не толкова в самата тренировъчна методика, а по-скоро в начина на живот на кенийците, как те възприемат бягането и всичко около него. Това е, което може да се научи от тях. Те са наистина машини за бягане и всеки допир до тях за човек като мен е много ценен.

-Казваш, че кенийският начин на живот е много по-различен от европейския. Трудно или лесно е на европееца да се адаптира?

-В Кения бягането е религия. Условията са перфектни: като надморска височина, като терени, като конкуренция. Но най-важното е начинът на мислене на кенийците, който е различен от нашия. Наистина в Европа се тренира много по-трудно. Затова има много европейци, които тренират там, като швейцареца Жулиен Вандерс например, който подобри европейския рекорд на 10 км (шосе) и на полумаратон. Той сега е 24-годишен, а започна да идва в Кения преди няколко години. Вижда се, че когато европеец успее да се адаптира към обстановката в Кения, да тренира и живее като кенийците, започва да бяга като тях.

–По какво се отличава техният начин на живот от нашия? Къде бъркаме ние и как това ни пречи на бяганията?

-Основните разлики са следствие от темпото на живот. Животът на европееца е много по-забързан. Много по-напрегнати сме. Всичките тези нови технологии: телевизия, компютри, телефони, социални мрежи… Общуването в „развития“ свят стана на такова ниво, че води до изключително голямо психическо натоварване. А то е много по-пагубно от физическото натоварване. То те изтощава. Разликата е, че кенийците, и в най-голяма степен най-добрите им бегачи, са избягали от тези технологии. Те си лягат вечер в 19 – 20 часа, което е трудно за европееца, защото у нас животът е организиран по друг начин. Сутрин стават много рано да тренират. За мен това са основните разлики – темпото, начинът на живот. Те движат кенийците напред и им дават такива големи физически възможности.

-Как си обясняваш факта, че съвременните деца в Европа и конкретно в България все по-малко избират спорта и конкретно леката атлетика и впоследствие все по-малко постигат силни резултати?

-Това не е характерно за цяла Европа и за целия съвременен свят. Има държави, като Норвегия, САЩ и др., в които децата са ангажирани в системата на спорта, въпреки „изкушенията“ на цивилизацията и напрегнатия начин на живот. Може би това е държавна политика, не знам. И тук не става дума само за леката атлетика, а за спорта въобще. Отделят се много часове в училище за спорт, организират се курсове. Обръща се внимание на всяко дете от ранна възраст, независимо дали то после ще се занимава със спорт или с нещо друго. Там часовете по физическо и двигателната култура са много важни дори от гледна точка на здравеопазването. Смятам, че при нас през последните години също има едно съживяване на интереса към спорта, един малък бум на трениращи деца. Но дълги години всичко беше занемарено и ще ни отнеме доста време, докато се върнем там, където бяхме през 70-те и 80-те години на миналия век. Тогава, когато часовете по физкултура бяха истински, когато 90 % от децата спортуваха в ранна детска възраст. Когато имаше перфектни условия, имаше мотивирани треньори. Но аз вярвам, че след няколко години ние ще бъдем в много по-добра позиция от сегашната и интересът към спорта ще се върне.

-А не прави ли съвременният свят с новите си технологии децата по-мързеливи, по-нежелаещи да тренират? Ето, преди се играеше на гоненица, на криеница, а сега децата стоят пред екраните. И се получава разлика: децата в Кения играят на улицата, движат се непрекъснато, докато у нас лежат вкъщи с телефона или играят игра на компютъра…

-Да, точно това е. И ако през 70-те и 80-те години децата у нас не са имали нужда да спортуват заради активния си начин на живот, но са го правили, сега вече нуждата от спорт при това обездвижване нараства многократно. Децата днес са принудително обездвижени от модела на живот в обществото ни. Те трябва да имат компютър и телефон, да са компютърно грамотни, за да успеят. Ето, заради пандемията имат онлайн часове и седят вкъщи пред екраните. Отделно е факт, че вече не играят като преди. Затова и нуждата от спорт е много по-голяма.

-А как да бъдат мотивирани да спортуват?

-Със събития. Трябва да се правят информационни кампании. Да се обяснява на родителите и на самите деца защо трябва да се спортува. Да се изтъкват положителните страни. Колко по-качествен е човек, когато спортува. Да осъзнаят, че отделеното време за спорт подобрява и качеството на живот. Ако човек има тази информация, мисля, че всеки, който е що-годе разумен, ще направи това добро за себе си и за своето дете.

-Как трябва да се развива спортът: да е подкрепян от държавата и да е държавна политика, да се развива на ниво общини или водеща да е частната инициатива?

-За мен държавата трябва да е главният фактор. Тя трябва да влияе и да подкрепя спорта, особено в ранна детска възраст. Да осигури нормални заплати и хонорари за треньорите. Да се ангажират колкото се може повече хора в тази сфера. Във всеки град трябва да има треньори по отделните спортове, които да се занимават само с това нещо. Както е било преди. Защото какво се получи през последните години? Най-добрите ни треньори бяха отритнати, оставени настрани. Голяма част от тях са вече застаряващи специалисти, а млади не идват, защото няма как да се издържат само чрез спорта. Друг момент е, че старите треньори трябва да предадат своя опит на по-младите. Но за да се случи това, държавата трябва да осигури възможност да бъдеш треньор. Затова казвам, че в основата на всичко трябва да бъде държавата. След нея е общината и т.н.

-Лесно ли е да си треньор в България?

-Не, не е лесно. Но не е лесно никъде по света. Защото най-трудно се работи с хора. Човешкият фактор не е лесен за обработване. Треньорът трябва да бъде компетентен в спорта, с който се занимава. Трябва да бъде много добър психолог. Трябва да е отговорен, защото работи с млади хора, с деца. Трябва да бъде пример, а в днешно време не е лесно да си добър пример в обществото.

-А чисто финансово? Може ли един треньор да се издържа с тази професия?

-Трудно е. Много е трудно. В големите градове треньорите имат възможност да събират някакви такси от децата, с които работят. Но в по-малките градове, в по-малките общини хората са с много по-скромни възможности и ако няма държавна субсидия, която да помага на местните треньори, няма как те да са отдадени изцяло на своята професия. Факт е, че в България повечето треньори са и още нещо. Задължително трябва да го има това „и още нещо“, за да можеш да връзваш двата края, а треньорската работа не е никак лека. Изисква много концентрация, пълна отдаденост. Понякога тренировките отнемат 5, 6, 7 и повече часа през деня. Тоест ако искаш да се отдадеш на треньорската дейност, както трябва, то тя те поглъща изцяло и нямаш време за странични занимания. Трябва да си концентриран, отпочинал. Така че треньорската работа е много трудна и от финансова гледна точка. Затова държавата трябва да отдели необходимия ресурс и да подпомогне хората, желаещи да се занимават с треньорска дейност. А ние имаме много качествени треньори, както и хора, желаещи да работят като такива.

-Как ще коментираш следната ситуация: дете, което иска да тренира, но родителите му нямат възможност да плащат такса?

-Това е основният проблем. Но тук не трябва да виним треньора, че събира такса от децата. За да се занимава с тази работа, той трябва да се издържа някак. И ако държавата не го финансира, таксите са единственият начин. Затова подчертах каква роля трябва да има държавата. Сигурен съм, че дори и при сегашната ситуация няма истински треньор, който да откаже да се занимава с дете, чиито родители нямат финансова възможност да плащат. Винаги може да се направи реверанс. Все пак нашата работа е творческа. Финансовата гледна точка е важна до такава степен, че да можем да си вършим качествено работата. Ние не искаме да ставаме богати. Който иска да е милионер, да започва някакъв бизнес. Истинският треньор трябва да изпитва удоволствие от своята работа, от това да вижда как неговите възпитаници успяват благодарение на спорта дори и в други сфери. Затова смятам, че треньорът трябва да бъде изцяло финансово осигурен от държавата.

-Какви качества трябва да притежава добрият бегач?

-За да бъдеш добър състезател, най-важното качество е да имаш дисциплина. Самодисциплината изгражда всичко. Талантът безспорно е от значение за всяка една дисциплина, но не е решаващ. По-голямата част са трудът и самодисциплината.

-А какви качества се изискват от добрия треньор?

-За треньора е малко по-различно. От опита, който натрупах, мога да кажа, че повечето добри и успели треньори в света са станали такива още в ранна възраст. Например на 20 – 25 години те вече са се занимавали с треньорска дейност. За мен треньорската професия е призвание. Трябва да го усещаш отвътре. И да можеш да даваш. Истинският треньор винаги дава и се раздава. Това е нещо, което не можеш да спреш. Искаш да предаваш това, което знаеш. Треньорът трябва да е много широко скроен: да не се разочарова след неуспехи или да започне да се мисли за много велик след някой успех. Добрият треньор постоянно работи и постоянно се учи и това е храната за душата му. Затова казвам, че треньорството е творческа работа и не може да се практикува от всеки. Тук вече талантът е от значение.

-Какви са твоите амбиции като треньор?

-На първо място искам да имам около мен хора, които да обучавам, на които да предавам знанията си. Като млад треньор амбицията ми беше мой състезател да вземе медал на Балкански игри. Успях. После – да спечели медал от Европейски първенства. И тук успях. Няма да крия, че сега амбицията ми е да подготвя състезатели в средните и дългите бягания, които да участват на световни първенства и олимпийски игри и не само да участват, но, дай Боже, да вземат и медал.

-Какво мислиш за веригата „Рън България“?

-Ние сме едни от първите участници в „Рън България“. Доста състезания имам зад гърба си и като треньор, и като бегач. Това е една прекрасна инициатива. Много състезания. Дистанциите са добре измислени. Могат да участват както професионалисти, така и аматьори. Което е прекрасно. Обикалят се различни места из България, които можеш да разгледаш. Заедно със състезанията може и да си вземеш и уикенд за почивка из тези колоритни кътчета на страната ни. Да се съчетае полезното с приятното. Затова си мисля, че веригата „Рън България“ тепърва ще се развива. Това е бъдещето.

Интервю на Боян Ив. БОЙЧЕВ