Олимпийските игри в Токио бяха отложени с една година, но списание „Атлетика“ ни предлага среща с едни от най-великите атлети в историята на най-голямото спортно събитие.

Легендарната българска атлетка Йорданка Донкова има титла и бронзов медал от олимпийски игри.

Предлагаме ви материал от списание „Атлетика“ от Боян Ив. Бойчев посветен на 50-годишнината на Донкова, публикуван през 2012-а година със заглавие „Да летиш над препятствията“.

Йорданка Донкова е родена на 28 септември 1961 г. в София. Олимпийска шампионка от Сеул`88 и световна рекордьорка на 100 м с препятствия до 2016-а година с 12.21. В богатата си спортна кариера има още бронзов медал от олимпийските игри в Барселона`92. Европейска шампионка от Щутгарт`86, сребърен медал от ЕП в Атина`82, бронзов медал от ЕП в Хелзинки`94. Сребърен медал от СП в зала в Индианаполис`87 на 60 м с пр. Има още 6 медала от европейски първенства в зала ( три златни и три бронзови ). Пет пъти е подобрявала световния рекорд на 100 м с пр., два пъти на 60 м с пр. в зала. Три пъти е балканска шампионка. Първата и единствена българка – победителка в крайното генерално класиране на веригата „ Мобил Гран при”.

Когато обмислях материала за Йорданка Донкова си зададох въпроса кое е най-значимото в нейната кариера? Дали това е олимпийската титла от Сеул`88, или световният рекорд 12.21 сек, който 27 години беше български? Или може би е нещо друго? Затова за кой ли път си пуснах записи от великите й бягания и разбрах. Рекордът все някога ще бъде подобрен и бе подобрен през 2016-а. Олимпийската титла остава, но олимпийски шампиони е имало и ще има. Същественото според мен е, че в продължение на повече от десетилетие тя властваше на пистата в нейната дисциплина и прелиташе над препятствията едновременно и яростно, и леко, въплъщавайки амбиция, шампионски дух, воля за победа, непримиримост. Това я превърна в една истинска икона на световната лека атлетика, която не само вдъхновява, но и предизвиква уважение при споменаването на името България. Пътят до тук обаче е дълъг, труден и често пъти трънлив.

В началото на 70-те един млад и амбициозен треньор събира група от 40 деца в село Горни Богров и започва да ги посвещава в тайните на леката атлетика. Сред тях е и едно високо слабичко момиче, за което никой още не знае, че съдбата е отредила да стане една от най-великите атлетки за всички времена. Никой, освен… За да бъде един треньор голям, трябва да има солидни познания, амбиция, умение да работи със състезателите и още редица други важни качества, както и да притежава нещо, което се нарича нюх. Та за този нюх става дума. Още тогава младият и амбициозен треньор, за когото вече стана дума, явно е открил нещо в това момиче, защото споделя с приятели, че ще стане голяма състезателка, макар все още да не е сигурен в коя дисциплина ще се случи това. Така започва дългият път към победите и славата на тандема Йорданка Донкова – Георги Димитров.

Улицата е писта, препятствията – самоделки

По това време Георги Димитров събира групата си в Горни Богоров направо на улицата, защото в селото няма стадион. Препятствията са бракувани или са самоделки – направени от летвички, завързани с въжета. Улицата е с лек наклон, което е допълнително натоварване. На една поляна има барака, която всички наричат „спортното”. Там Димитров лично изкопава трап за скок на дължина. От „спортното” се вижда връх Мургаш, в подножието на който, в една хижа без вода и ток, амбициозният треньор прави лагерите си. Сурови условия, но така се „каляваше стоманата”, ако префразираме заглавието на един позабравен роман. Замислям се колко от днешните разглезени „мамини дечица” ще се съгласят да се лишат от удобства и да се поставят на мястото на бъдещата шампионка, колко ще издържат да минат по нейния път?

Скоро групата се смалява, а Йорданка скача и бяга по-силно дори от повечето момчета. Първоначално Димитров започва да я тренира за петобой и може би и тук тя щеше да има световна слава. Откъде тази увереност? За това ще стане дума малко по-късно. Но петобоят е заменен със седмобой, а това означава включване и на копие сред дисциплините. Йорданка обаче никога няма да може да хвърля копие на световно ниво, защото три пръста на дясната й ръка са отрязани. Нелеп инцидент. Когато е на пет години, навръх рождения си ден, отива да почерпи с бонбони колегите на баща си и от любопитство бърка във водна помпа, която по това време била включена. За да кали волята й, Димитров я кара да хвърля копие въпреки недъга и тя успява да постигне прилични резултати на републиканско ниво. Но за повече няма как да се мечтае. Затова дисциплината се променя – 100 м с препятствия. Между другото, в кариерата си Донкова има участие и в състезание по седмобой като част от отбора ни за Купа Европа. Без специални тренировки тя завършва седма, а България се окичва с бронзовите медали. Вижте за каква подготовка става дума!

Мисията на треньора

До този момент Георги Димитров е специалист основно по копие и многобой. Но заедно с Данчето, както с топлота я наричат всички почитатели на леката атлетика у нас, заблестя и неговият треньорски гений. Затова казах за тандема между двамата. Освен звездата Донкова специалистът е подготвил цяла плеяда състезатели на световно и европейско ниво, при това в най-различни дисциплини, като се почне от спринта, мине се през скокове и хвърляния и се стигне до 800 м. Да изкачиш олимпийския връх, да си най-добрият в света е необходимо подходящ състезател да попадне на точния треньор, при точните условия, на точното място, в точното време. Мисля, че при Донкова и Димитров се получи точно това. Два силни характера, обединени от една обща голяма цел. Шампионката неведнъж е споделяла, че за нея Георги Димитров е човекът, на когото дължи всичко: „Грижеше се за мен като баща, след съпруга ми и децата ми той е най-важният човек в моя живот.”  Колко са големите специалисти, открили самородния талант в едно дете, бавно и търпеливо шлифовали го, за да го превърнат в истински диамант в короната на Царицата на спортовете?

Шампионски характер

След 4 – 5 години идват й първите успехи на Данчето като девойка. Но зад тях стои много работа, упоритост и амбиция. Каквото й каже треньорът, го приема безпрекословно и изпълнява всичко. Безрезервна вяра и послушание. Това е едно от най-важните условия, за да може да има успехи. Много малко от днешните състезатели притежават тези качества и затова резултатите им са такива. Характерното за Йорданка Донкова  са невероятният й хъс в тренировките и невероятната хладнокръвност, когато застане на старт. Самата се определя като голям инат и може би именно този инат, който е много необходим в спорта, й донесе успехите. Това именно ме кара да мисля, че и в други дисциплини, като петобоя например, тя би имала същите успехи. Тренировките са тежки, натоварванията близки до максималните. Работи се върху много качества, но основното, на което набляга Димитров, е техниката. Затова и до ден днешен специалистите определят Донкова като най-техничната състезателка в хърделите. Другото, на което се обръща специално внимание, е психиката. Когато застава на старт, българката смразява конкурентките с невероятното си хладнокръвие. Интересен е и друг факт. В кариерата си спринтьорката няма нито един фалстарт, а в същото време стартовата й реакция е една от най-добрите.

Под олимпийския венец

Първото участие на Йорданка Донкова на олимпийски игри е в Москва, когато талантливата българка стига до полуфинал и заема 11-то място. Преди това в сериите постига личен рекорд (13.24 сек).

Месец преди олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Донкова е подобрила световния рекорд – 12.21 сек. В корейската столица тя е основна фаворитка за златото. Не допуска грешка – 12.38 сек и олимпийска титла за България с нов олимпийски рекорд! За самото състезание си спомня, че е била изключително спокойна и уверена в себе си.

Четири години по-късно в Барселона ситуацията е друга. Йорданка е станала майка – родила е сина си Живко, дълго време отсъства от състезания, измъчват я травми. Но въпреки това за малко не стига до второ олимпийско злато. На финала основна претендентка е американката Гейл Дивърс, която води убедително до последното препятствие, но там се спъва и пада. И тук е голямата изненада. Шампионка става гъркинята Вула Патулиду, пристигнала на Игрите без сериозни успехи и с доста по-слаб резултат. Донкова се класира трета с 12.70 сек, като само една стотна не й достига за среброто.

Бързите секунди, които продължават дълго

На 20 август 1988 г. в Стара Загора Донкова поставя феноменалния си световен рекорд от 12.21 сек. Вече споменахме за него, сигурно той й даде част от необходимата увереност преди Игрите в Сеул. Рекорд, който издържа 27 години. И не само това. През тези години никоя атлетка дори и не дръзна да се приближи до него. Две години по-рано, през 1986-та в София, е първият световен рекорд – 12.36 сек. Това е може би най-силната година в кариерата й. След София следва Кьолн, когато Донкова сътворява нещо, което никой друг атлет в света не е правил, освен легендарния Джеси Оуенс. В рамките на 60 минути тя на два пъти подобрява рекорда, съответно 12.35 сек и 12.29 сек. Това е нещо уникално, светът е възхитен. Всички големи вестници и списания бълват суперлативи за нашето момиче. При това рекордите са поставени на финал и полуфинал. Следващата поправка е на турнира в Любляна – 12.26 сек. Освен официалните рекорди през това лято рекордьорката има още силни постижения. На 3 август в конкуренцията на най-голямата си съперничка и добра приятелка Гинка Загорчева бяга като за световен рекорд. Фотофинишът обаче е засякъл и съдиите дават ръчно време от 12.0 сек за Данчето и 12.1 сек за Гинка. През същата година става единствената българка, която печели първо място в генералното класиране за „Гран при”. Светът по достойнство оценява постиженията й, като в анкетата на САЩ за най-добър спортист в света тя е класирана на 5-то място, а авторитетното френско списание „Екип” я поставя още по-напред – 4-та. Гинка Загорчева, която също по това време тренира при Димитров, й отнема рекорда през 1987 г. с 12.25 сек. За да дойде онова феноменално бягане в Стара Загора. Едва през 2016-а година американката Кендра Харисън доведе рекорда до 12.20 на „Диамантената лига“ в Лондон.

В богата си спортна кариера Йорданка Донкова няма само световна титла. Наречете го горчив каприз на съдбата, но е факт. Най-близо до златото е през 1987 г. в Рим. Тогава тя обаче има лека травма, която може би не би била фатална. Лекарите дълго умуват дали да я пуснат. Но Йорданка, която досега винаги е била уверена и е проявяла невероятно хладнокръвие, за първи път се чувства разколебана. В голямата атлетика е важна и най-малката подробност. Когато сетивата са обтегнати до краен предел, няма как да не усетиш това колебание. Така веднага след старта основните й съпернички окрилени се втурват напред и успяват да й избягат, като не престават да я следят по дистанцията. Това първоначално изоставане се оказва фатално и Донкова завършва четвърта. Но това е годината на Гинка Загорчева. Залисани, финалистките не забелязват подготвената изненада от другата българка и България има световна шампионка.

Четири години по-рано на първото световно първенство в Хелзинки Донкова не участва, защото малко преди това къса бедрен мусукл. През 1991 г. ражда сина си Живко, лекува травми, а през 1995 г. става майка на две дъщери – близначките Даниела и Десислава и се отказва от спорта.

Да властваш над препятствията

Първото отличие на Йорданка Донкова от голямо първенство е бронз от европейското в зала в Милано, придружен с рекорд на 60 м (8.02 сек). През лятото на същата 1982 г. на европейското първенство в Атина печели сребърен медал. Четири години по-късно медалът вече е златен. Споменахме, че 1986 г. е може би най-успешната в кариерата на Данчето. На финала на европейското първенство с 12.38 сек нашето момиче е далеч пред втората – източногерманката Корнелия Ошкенат и печели титлата. И за да завършим с първенствата на Стария континент, да отидем в Хелзинки през 1994 г. Полуфиналното бягане Донкова смята за най-комичното в своята кариера. Трибуните са препълнени, шумът е неописуем. Тя така и не успява да чуе сигнала за фалстарт и пробягва почти цялата дистанция. А финалът е само след 40 минути… Затова бронзът е направо постижение. Така балансът от европейски първенства е пълен комплект медали.

И на първенствата на закрито Данчето лети над  препятствията. Стана вече дума за Милано. През 1984 г. в на ЕП на закрито в Гьотеборг отново печели бронз с 8.09 сек. Нали си спомняте израза, че „денят не си личи по заранта”? Е, началото на 1986 г. не е особено успешно – 6-то място на континеталното първенство в Мадрид. Знаете вече какво се случи през лятото.

Зимата на 1987 г. е наситена със състезания и с успехи. Първо на ЕП в зала в Лиевен Донкова е безапелационна със страхотното 7.79 сек, но голямото преживяване е в Индианаполис, САЩ, където за първи път ще се проведе световно първенство в зала. Под аплосментите на ентусиазираната американска публика в „Хужиър доум” Данчето печели сребро (7.85 сек), като по-бърза от нея е само Корнелия Ошкенат (ГДР).

През февруари 1989 г. на ЕП в Хага българката отново е шампионка с отличен резултат – 7.87 сек, като печели единствения златен медал за България. В началото на олимпийската 1992 г. тя прибавя още един медал от ЕП на закрито – бронзов с 8.03 сек. И поредната и последна европейска титла в зала – от Париж`94 със 7.85 сек.

Най-трудното решение

Неведнъж Йорданка Донкова е споделяла, че е един щастлив човек, защото е успяла и постигнала всичко в работата си. През 1995 г. се раждат близначките Даниела и Десислава, след което една от най-великите атлетки за всички времена решава да прекрати активна състезателна дейност. Тогава е на 35 години, измъчвана от постоянни травми, но въпреки това решението е много тежко.

През 1995 г. е и последното състезание. Достоен финал на една забележителна кариера. Донкова участва в турнира за Купа Европа в Турку и помага  на българския отбор. Тогава е с травма, но въпреки това дава всичко от себе си – така, както тя го може.

Изборът на Донкова

Изправена пред избора кариера или семейство, именитата атлетка е предпочела второто. Днес тя се е отдала изцяло на семейството си. С мъжа си Станислав са построили хубава къща в Горни Богров. Мъжът й всъщност е нейната ученическа любов, двамата израстват заедно. Сега заедно отглеждат трите си деца, които вече са отраснали.

Йорданка Донкова предпочита да стои далеч от атлетиката. Не вижда переспектива да бъде треньор, не иска да заема никакви ръководни постове в спорта. Така се чувства спокойна и независима. Следи големите състезания по телевизията, но само толкова. От спорта са й останали малко приятели, с които се чува по телефона. Най-често разговаря с човека, извел я до върховете в атлетиката – Георги Димитров. Малко са състезателите, които през цялата си кариера са при един треньор. Двадесет и пет години по дългия, труден и често пъти трънлив път към върховете. Повечето време – на самите върхове. Затова ако един ден реши да даде някому спечелените медали и купи, това ще бъде именно треньорът – единствен той знае истинската им цена. Днес те са прибрани в кашони. Съпругът й имал идея да направи „стена на славата”, но се оказало, че няма да стигнат стените на цялата къща. А и тя не държи да са на показ, защото са просто част от миналото. Най-много цени медала от Сеул, олимпийската титла е тази, която никой не може да ти отнеме.

Настоящето е семейството и цялото си време олимпийската шампионка посвещава на него. Сред домакинските задължения най-досадно й е да готви, затова съпругът й поема тази част. Но казват, че била станала майстор на домашната ракия, макар самата тя да не лизва и глътка алкохол. Имат малко стопанство: отглеждат кокошки, петли, пуйки, зайци. Общуването с природата, зеленината на дърветата и тревите през лятото са нещата, които зареждат Данчето с енергия. Приятелите, които я познават от години, казват, че не се е променила: пряма и естествена, непримирима с всичко фалшиво около нея, лишена от каквато и да е суета.

Вместо фотофиниш

Голямата атлетка не съжалява за нищо. Нито за изпусната световна титла, нито че реално можеше да бяга под 12.00 сек. Но е песимистка за бъдещето на спорта у нас. Пропуски в системата, промяна в мисленето на младите са причината за празните стадиони и трибуни.

Липсата на нормални условия не е оправдание, защото понякога пътят към върховете може да започне от улицата и скованите от летвички препятствия. Въпросът е, когато тръгнеш по този път, дали има кой да ти подаде ръка? Дали после има кой да подкрепи усилията ти или ще останеш да е луташ без карта и компас?

Преди първото официално световното първенство в зала в Индианаполис през 1987 г. българският национален отбор е в Ню Йорк и участва във финала на зимната верига „Гран при”. На разположение на нашите е голяма ученическа зала, в която едновременно могат да се провеждат няколко вида спортове. Мрежи отделят отделните части, така че спортистите да не си пречат. На мрежата около пистата, когато тренира Йорданка Донкова са се накачулили стотици малки деца, за да видят една от най-великите атлетки за всички времена и да вземат автограф. Питам се има ли шанс и у нас да се случи това?

В началото казах, че Йорданка Донкова е икона – не само в българската, но и в световната лека атлетика. А нали знаете, че иконите остават, защото вярата е вечна.

Боян Ив. БОЙЧЕВ