Те не са звезди. Блясъкът на тяхната слава не заслепява така както отблясъците от звездните имена в атлетиката.

Те никога няма да достигнат невероятната популярност и рекламната сила на Юсеин Болт, Морис Грийн или Гейл Дивърс. Светът рядко обръща поглед към личния им живот и те остават в периферията на прожекторите, за разлика от Карл Люис, Майкъл Джонсън и Мериън Джоунс. Те никога няма да се вкоренят в съзнанието на хората като мегазвезди от ранга на Елуид Кипчоге, Хайле Гебреселасие, Елена Исинбаева или Стефка Костадинова. Но не защото не го заслужават, а просто защото тяхната надпревара до голяма степен изключва комерсиализма и телевизионната атрактивност. Това са те – десетобойците.

И въпреки всичките негативи, които носи многостранното им състезание, десетобойците будят дълбоко уважение у всеки, който разбира, обича или поне гледа лека атлетика. Защото на всички е ясно колко е трудно да стартираш в 10 различни дисциплини само в рамките на два дни. И на всичкото отгоре да си еднакво подготвен и за десетте – иначе мястото ти не е тук. Наричат ги суператлети, защото няма по-разностранно развити състезатели от тях. Та как може да се обясни да си еднакво добър и на 1500 метра, и на овчарски скок, и на хвърляне на диск. Достойни са да се нарекат и „Рицари на човешкия дух”. Защото замислете се какви усилия трябва да влагаш и каква воля трябва да имаш, за да се състезаваш в пет дисциплини в един ден. А на другия ден предстоят още пет. И когато вече силите напускат преумореното тяло да стиснеш зъби и да пробягаш 1500 метра. Заслужават и титлата „благородници”. Защото няма друга атлетическа дисциплина като десетобоя, където след края на надпреварата атлетите хванати ръка за ръка обикалят стадиона, поздравявайки не само публиката, а и себе си за проявеното мъжество. Те никога няма да са Юсейн Болт, Карл Люис или Елена Исинбаева, но цялото усилие си струва, дори само заради този един миг слава. Слава, която се полага само на истински герои.

А най-добрият, шампионът се коронова с титлата „Атлет на атлетите”. И замислете се – има ли по-подходящ за това звание. В историята на леката атлетика много малко са хората, създали епоха в тази трудна и динамичноразвиваща се дисциплина.

Най-популярният съвременен атлет в десетобоя е двукратният световен (2013-а и 2015-а) и олимпийски (2012-а и 2016-а) шампион Аштън Ийтън (САЩ). Световният рекорд се държи от Кевин Майер (Франция), но само двама в историята на леката атлетика имат по три световни титли на десетобой.

 Един от тези герои е американското чудо ДАН О’БРАЙЪН. Когато през 1990 г. 24-годишният Дан се появява в световния елит малцина вярват, че 12 месеца по-късно той ще стане шампион на планетата. О’Брайън завършва 80-те години с 4-то място в световната ранглиста и резултат от 8483 точки, на всичкото отгоре постигнати и с помощта на вятъра. За световното първенство в Токио през 1991-а обаче талантът от Орегон пристига като фаворит, спечелил е безкрайно трудното първенство на Съединените щати с 8844 точки, макар и с вятър, и е останал само на 3 точици от планетарния рекорд на великия британец Дейли Томпсън. В японската столица американецът е изключително категоричен. Докато другите се борят помежду си, Дан се бори само с историята. Достига до 8812 точки, вярно е – не е световен рекорд, но е рекорд на шампионатите. Впечатляващо представяне на 100 метра и скок на дължина – 10.41 сек. и 7.90 м.; личен рекорд в тласкането на гюле – 16.24 м., но слаба работа в скока на височина само 191 см. и край на надеждите за върхово постижение. Все пак О’Брайън се превръща в един от героите на първенството и всички започват да се питат откъде се появи това чудо, което като че ли няма граници на своите възможности.

 Даниел О’Брайън се ражда през 1966 г. в Портланд.  Любовта между афроамериканец и финландка е основата за мистериозната комбинация от гени, които притежава Дан. На 2 години той е осиновен от семейство О’Брайън, където съжителства със 7 братя и сестри от различни раси. Големият му талант е забелязан от ранна възраст и той бързо е привлечен на пистата. Отдава се на най-тежката атлетическа дисциплина и резултатите му в юношеска възраст са наистина впечатляващи. Печели стипендия за университета в Айдахо и когато бъдещето изглежда розово 20-годишният Дан решава, че трябва да се втурне в живота. Следват три години далеч от пистата, проблеми с алкохола и престой в затвора. Американецът не е мотивиран за нови успехи и пропилява няколкото му дадени шанса да върне лентата назад. 1988 г. е ключова. Като всеки роден шампион и Дан живее с тайното желание да участва на олимпиада. Стартира в квалификациите на Съединените щати за игрите в Сеул 1988, но не успява да ги завърши, след като се контузва по време на скока на дължина. След това състезание добрите сили у Дан взимат надмощие над тъмните страсти, той се завръща на пистата и постепенно тръгва към върха. След световната титла в Токио е само въпрос на време да падне и световният рекорд. Това става на силния турнир в Таленс, Франция в олимпийската 1992 г. Новото планетарно измерение е 8891 точки. Американецът е обявен за най-великият атлет и всички се питат кога ще бъде премината границата от 9000 т. Синусоидата на живота обаче му поднася ново разочарование – след катастрофално представяне в овчарския скок и нула, той отпада безславно в квалификациите на САЩ за игрите в Барселона 1992. Олимпийската мечта на Дан пак се сгромолясва.

Започва силно 1993 г., отскача до съседно Торонто, грабва световната титла в зала в седмобоя със 6476 т. Предстои световното първенство в Щутгарт‘93, където американецът е фаворит. Но сигурни шампиони няма. Започва завързана битка с Едуард Хамалайнен от Беларус, която се решава едва в 9-та дисциплина – хвърлянето на копие, където концентрацията на О’Брайън му носи лично постижение 62.56 м. В крайна сметка златото на американеца се измерва с 8817 т. 8724 т. носят на Хамалайнен само сребро. За третата си световна титла – Гьотеборг’95, Дан е още по-категоричен – повече от 200 точки преднина пред Хамалайнен и самочувствие преди голямата цел – олимпийските игри в Атланта през 1996 г. Този път грешка няма. Пред родна публика О’Брайън е безапелационен – 8824 т. и най-голямата му мечта става реалност. Следват години, разпиляни между контузии и тежко възстановяване и логичният край идва с края на века. Дан О’Брайън обаче остава в полезрението на медиите, с постоянните инсинуации за неговото завръщане, макар и при ветераните и дори с последния си рекорд, отразен в книгата на Гинес – за най-бърза игра на дама.

Контузията на американеца за световното първенство в Атина през 1997 г. поставя резонния въпрос – кой ще заеме мястото му на трона? Както винаги след дълга хегемония подгласниците на големия шампион са готови за тежка битка за единственото късче злато. В гръцката столица се ражда новата звезда на десетобоя – ТОМАШ ДВОРЖАК. В жестока конкуренция симпатичният рус чех достига до нови висини в статистиката – 8837 т. и нов рекорд на шампионатите, след великолепно състезание на 100 м. – 10.60 сек., тласкане на гюле – 16.32 м. и особено на хвърляне на копие – 70.34 м. Контузия му попречва да се състезава през 1998 г., за да изригне като вулкан през следващия сезон. На турнира в Прага 27-годишният Дворжак матира историята, подобрява рекорда на Дан О’Брайън с цели 103 т. и остава само на 6 т. от заветните 9000. Новият стандарт 8994 т. е постигнат след впечатляващите 10.54 сек. на 100 м. и 72.32 м. в хвърлянето на копие. Остава само чехът да отиде в Севиля‘99 и да си вземе полагащата му се световна титла. Дворжак успява да защити победата си от преди 2 години категорично – 8744 т.

За шампионата в Едмънтън през 2001 г. ситуацията е коренно различна. Дворжак вече не е рекордьор – детрониран е от сънародника си Роман Шебърле, който постига 9026 т. Но след контузията на Роман Томаш показва истинската си сила – изключително представяне в първите 3 дисциплини, 8902 т., нов рекорд на шампионатите и трета поредна световна титла – също като предшественика си Дан О’Брайън. И също както американеца следват контузии и колебливи години на пистата преди Томаш Дворжак да се откаже през 2008 г.

Какво оставят двамата големи шампиони в наследство – безмилостна битка и сериозна конкуренция в дисциплината и шампиони, които рядко успяват да се задържат на върха. Дали някой ще съумее да повтори постижението на О’Брайън и Дворжак, които постигнаха цяла епоха в десетобоя? Напълно възможно е, но са необходими изключителен талант, голямо желание за работа, прецизност на пистата и най-важното – дух на победител.

Материалът е публикуван в брой 63 през 2009-а година на списание „Атлетика“ с автор Иван Чешанков и адаптиран към началото на 2020-а година.