Днес 6.06.2019-а един от най-успешните треньори на България в леката атлетика Николай Петров става на 60 години.

Екипът на списание „Атлетика“ и сайта www.atletikabg.com му пожелава много здраве, късмет и щастие!

По случай годишнината на Ники Петров припомняме интервюто му за брой 66 на списание „Атлетика“ през 2009-а година, когато той стана на 50 години.

Николай Петров е роден на 06.06.1959 г. в Пловдив. Един от най-успешните треньори в България. Под негово ръководство Стефка Костадинова става олимпийска шампионка в скока на височина и печели сребърен олимпийски медал, седем пъти е световна шампионка и пет пъти европейска, а световният й рекорд 2.09 м стои неподобрен и до днес.

Срещата с Николай Петров е на лекоатлетическия стадион, известен още като „Пионерския”, намиращ се до големия стадион „Пловдив”. Топъл и слънчев ноемврийски ден. Сядаме върху старите метални седалки. „Чудесно време! – казва Николай, след което се оглежда и добавя – Но стадионът е празен.”

Началото

Бъдещият треньор на една от най-великите атлетки за всички времена Стефка Костадинова започва да се занимава с лека атлетика в четвърти клас. Учи в спортното училище. „Тук тренирахме. Само че тогава стадионът беше пълен с атлети и непрекъснато възникваха спорове за коридорите – кой къде ще бяга, нямаше място за всички” – спомня си за това време Николай. Като юноша младият скачач постига 2.13 м, което е силен резултат за тогава. Но получава тежка контузия, принуден е да се подложи на операция и една година е извън спорта. Отбива военната си служба в спортната рота на ЦСКА, а после е приет във ВИФ „Георги Димитров” (днес НСА). Въпреки опитите да се върне с успех на пистата, резултатите му вече са далеч от световните стандарти. Така във втори курс той взима съдбоносно решение, което ще промени историята на световната лека атлетика – преминава на задочно обучение и става треньор в спортното училище. Първоначално групата му е от десетина юноши и девойки младша и старша възраст, а годината е 1981.

Николай и Стефка – един убийствен тандем

Стефка Костадинова е ученичка в спортното училище. До този момент нейни треньори са били последователно Добри Иванов и Еньо Тодоров. През 1983 г., след като се контузва, бъдещата шампионка се включва в групата на Николай Петров. Създава се един от най-убийствените тандеми в световната атлетика, благодарение на който скокът на височина вече не е същият. По това време в групата има и други талантливи атлети: Боряна Борисова, Митко Аргиров, Радни Раднев… Но когато Стефка оздравява, тя много бързо дръпва напред и Николай е принуден да се раздели с останалите състезатели заради очевидната разлика в класите. „Не можеш да работиш с много хора и да искаш да постигнеш резултати на световно ниво. Двама – трима добри спортисти заедно е максимумът. У нас треньорът не се занимава само с тренировката, а и с възстановяването, с организацията по участието на турнири и т.н. Елитният състезател изисква голямо внимание, всичко трябва да е изпипано до перфекционизъм” – обяснява Николай. Затова през годините, освен със Стефка, той работи с много малко атлети. В групата до трагичната си гибел през 1996 г. е националният ни рекордьор във високия скок Георги Дъков. Скачачът е бронзов медалист от европейското първенство в Сплит през 1990 г., а личният му рекорд е 2.36 м. Два пъти е финалист на световно първенство в зала (Будапеща`89 и Севиля`91). От 1992 до 2004 г. при Николай се подготвя и Лаброс Папакостас. През този период гъркът постига най-големите успехи за южната ни съседка в скока на височина при мъжете.  Два сребърни медала от световни първенства в зала (Барселона`95 и Париж`97), шесто място на световно първенство (Атина`97), шесто място на олимпийски игри (Атланта`96). Мечтата на Лаброс е да участва на домакинските олимпийски игри в Атина през 2004, но не успява да покрие норматив за тях, след което се отказва от състезателна дейност. Това е краят на треньорската кариера на Николай Петров. Засега.

Със Стефка Костадинова един от най-добрите треньори на 20-и век постига невероятни успехи. През 1983 г. тя скача 185 см, но още през следващата година преодолява летвата на 200 см. Така започва пътят на талантливата скачачка към шампионските върхове. Стефка е олимпийска шампионка от Атина`96, сребърна медалистка от Сеул`88, два пъти световна шампионка (Рим`87 и Гьотеборг`95), пет пъти световна шампионка в зала (Париж`85, Индианаполис`87, Будапеща`89, Торонто`93, Париж`97), европейска шампионка (Щутгарт`86), четири пъти европейска шампионка в зала (1985, 1987, 1988, 1994) и сребърен медал (1994). Победителка в серията Гран при (сега Златна лига) през 1993 г. Световният й рекорд, поставен в Рим през 1987, вече 22 години стои неподобрен. Стефка има и уникалната серия от 197 скока над гросмайсторската височина от 200 см. Само три скока не й достигат, за да ги закръгли на 200. Тогава, през 1997 г. всичко е приготвено за официално честване на този уникален резултат, но Стефка получава травма на отскачащия крак. „Оказа се, че това е следствие от стара контузия през 1990 г., когато тя претърпя операция. Беше й поставена пластина, която с времето калцирала. В резултат се появил шип. Да скачаш с него е невъзможно – спомня си Николай. – Какво ли не направихме, къде ли не ходихме, кои ли доктори не обиколихме, но нищо не помогна.” Една от най-големите атлетки за всички времена е принудена да сложи край на състезателната си кариера. Тогава е на 32 години, средна възраст за световния спорт, според съвременните стандарти.

Тайната на успеха

Питам Николай в какво се крие тайната на успеха. Според именития специалист, трудно може да бъде даден еднозначен отговор на този въпрос. На първо място това е талантът на Стефка. „За нея може да се каже, че е родена за скачачка. На първо място физически. Висока, слаба, с лека костна система. В същото време мускулът й притежава онази взривна сила, необходима за нейната дисциплина – нахвърля с няколко щриха портрета й треньорът. – На второ място е невероятното желание за изява и за победа. С течението на времето Стефка се научи да се труди, да бъде най-добрата.” Като трета причина Николай посочва връзката треньор – състезател. За да има успех, двамата трябва да гледат и да мислят в една посока. Николай споделя, че се е опитвал да бъде либерален треньор, макар че често се е налагало да е диктатор, но без това в спорта не може. На четвърто място специалистът поставя силната конкуренция в дисциплината. Първоначално пред Стефка стои целта да стигне атлетки като Сара Симеони, Тамара Бикова. После, вече на върха, самата тя трябва да пази реномето си на шампионка, да защитава името си. Вътрешната конкуренция също е много силна: Людмила Андонова, Емилия Драгиева, Светла Лесева.

Талант или трудолюбие? Според Николай, за да успее един спортист, по-важно е второто. Даже по-скоро талантът да се трудиш, да понасяш натоварванията.

Тренировките

Разпитвам за тайните в тренировъчния процес, кое е по-специалното, по-различното. Николай разказва, че лагерите са били и голяма школа, защото тогава можеш да наблюдаваш чуждия опит, да видиш как работят хората. Самият той е използвал някои нестандартни упражнения и методи в тренировките. Например, отскок от дупка. Състезателят се засилва и прави скок, но отскачането става от дупка, издълбана в тревата. Така натоварването върху крака е двойно по-голямо. Друга интересна тренировка в подготвителния период е скок с трамплин. Атлетът прави голям обем работа на сериозна височина. Стефка е стигала до 50 скока. Специалистът е привърженик и на метода „макс + 1”. Същността е, при работа с максимум натоварване, след последното повторение, когато състезателят не може повече, да се намерят вътрешни резерви, които да го накарат да направи още едно. Много често това последно повторение е по-слабо от останалите и от тренировъчна гледна точка е неправилно, но целта е друга – изграждане на психика, на воля, преодоляване на себе си. Николай споделя и друга любопитна тайна – жилетките с тежести. След тренировка под обикновените дрехи се облича специално изработена жилетка, която тежи десет килограма и остава незабележима за околните. Целта е да свикнеш с тежестта и на тренировка да се чувстваш по-лек.

И понеже става дума за килограми, интересувам се от хранителния режим на Стефка. Николай си спомня, че в продължение на години, тя се е лишавала от много неща и е спазвала железен режим, за което също се иска своеобразен талант. В подготвителния период си е позволявала да качи максимум до четири килограма, което й помагало да понася по-големи натоварвания. През състезателния период се свалят тези килограми, като се изчистват мазнините и организмът става като струна. И тук Николай ме шокира с признанието, че те не са празнували традиционните празници. „Празникът е емоционално състояние, в този момент ти изпитваш удоволствие – разсъждава специалистът. – По-важното е да мотивираш състезателя сам да направи своя личен празник. А какъв по-голям празник може да има за един спортист от победата, от триумфа? Така удовлетворението от постигнатото е по-силно.”

В тази връзка Николай казва, че психическата и психологическата подготовка са много важни, за да постигнеш висок резултат. Някои състезатели имат по-добри постижения на тренировка, отколкото на състезание. Затова трябва да умееш да вкараш и главата в състезанието. Важна е реалната оценка на моментните възможности, както и положителните емоции. Често провалите се дължат не на лоша форма, а на липса на психическа устойчивост. За пример специалистът посочва Бланка Влашич, която е подготвена физически да подобри рекорда на Стефка, но не може да го направи именно поради тази причина.

Друг важен момент в подготовката е възстановяването. Това е причината Стефка толкова години да бъде на върха. Николай разказва, че ежедневните процедури са били задължителни, а след приключване на състезателния период, в края на септември, е имало три седмици активен отдих. Обикновено това са няколко дни пълна почивка, след което заминават за Поморие, където Стефка задължително прави кални бани. И още: масажи, тангентори, като целта е напълно да се възстанови уморената мускулатура. Активната почивка включва още занимания с други спортове като тенис, плажен волейбол. Състезателят трябва да влезе в подготвителния период отпочинал и зареден.

„Тренировката е като любовта – нужна е взаимност,” – изповядва своето верую Николай. Треньорът трябва да е всеотдаен и да е положителен тип. Във всеки един момент от занятието той трябва внимателно да наблюдава състезателя. Да следи как излиза от тренировката. Дали е удовлетворен или смачкан и да умее да го мотивира. Например, днес скачаш 1.70 м, което е слаб резултат, но ти в момента не можеш повече. Но ако треньорът каже, че си изпълнил задачата, това ще те мотивира за следващото занятие. И обратно, ако състезателят си „навири носа”, треньорът е този, който трябва да го върне на земята. Накрая Николай обобщава: „Добрият треньор трябва да е самодисциплиниран и отговорен. Да се интересува от всичко в сферата на спорта, от новостите. Да влага в тренировъчния процес душа, сърце и съзнание.” За кратко спецът в скока на височина е кондиционен треньор на футболистите на ЦСКА, но бързо се разочарова. Според него, нещата са изпуснати още в детско – юношеските школи. Момчетата въобще не знаят за какво става въпрос, нямат понятия от основни неща в тренировъчния процес. От деца ги мързи да тренират, защото кой ще бъде титуляр се определя не от моментните възможности, а от това дали родителите ще платят. Като станат мъже, им се дават нереално високи заплати, срещу които не показват нищо, защото не са свикнали да се трудят. Затова футболът ни е на светлинни години от европейския.

Треньор и съпруг

През 1989 г. Стефка и Николай се женят, а сватбата им се превръща в едно от най-големите светски събития за времето си. Как се съчетават професионалното и личното? Николай признава, че такова семейство има и своите плюсове, и своите минуси. От една страна знаеш всичко за състезателя, знаеш какво е ял вчера, как е спал, как се чувства, има ли проблеми. Така можеш по-лесно да контролираш тренировъчния процес. От друга страна 24 часа в денонощието заедно е прекалено много. Получава се пренасищане, което води до изчерпване на връзката. „Опитвахме се да разделяме нещата. На стадиона не съм гледал на нея като на съпруга и не съм я жалел в тренировките. Случвало се е дори да се скараме,” – спомня си той. Въпреки това именно съчетанието на професионалното с личното слага край на тяхното семейство. След контузията през 1997 г. и приключването на състезателната кариера на Стефка, двамата решават, че имат нужда да си починат един от друг. По-късно идва и разводът. „Имахме всичко: пари, жилище, коли. Имаме дете. На пръв поглед, всичко е наред и няма причина за подобно решение. Но имаше пренасищане и умора.” Днес са добри приятели, а бащата редовно вижда Ники, с когото понякога ходят заедно да спортуват.

Преди и сега

Николай заявява, че преди промените през 1989 г. е имало осигурени условия за спорт и за постигане на високи спортни постижения. Държавата се грижеше за спорта, а нашият модел беше положителен пример за много други страни. „Осигуряваха ни всичко,” – лаконичен е той. Питам го за станалите пословични срещи с Тодор Живков. „Това беше признание за успехите, – категоричен е треньорът. – Държавата даваше и в замяна идваха златните медали, а след тях и признанието.” Днес нещата са тотално объркани. Структурите, които управляваха спорта, се разпаднаха, спортът е в задънена улица. Всичко бе унищожено. Според Николай, те със Стефка не са усетили толкова силно сътресенията, защото тя вече печели от турнири и когато държавата на практика се отказва от тях, те инвестират собствени средства в подготовката. „Парите не са основното, но дават необходимата стабилност. Например, ако времето е студено, залата е без отопление, просто взимахме самолета и продължавахме подготовката при по-добри условия,” – спомня си треньорът.  

Днес държавата не се интересува от спортистите. Епизодичните успехи са плод на индивидуалните амбиции и на ината на отделни спортисти и треньори,  а не на цялостна система. Не така постъпиха в други бивши социалистически страни, като Чехия, Полша, където запазиха всичко положително. И ето, поляците, например, направиха добра лека атлетика. А в Пловдив няма една нормална спортна зала. За да имаме отново старите успехи, трябва да се отделят повече средства и тези средства да се контролират, да се възстановят базите. Това не може да стане с магическа пръчка, защото дори някой днес да излее милиони, това не означава, че догодина ще имаме световни и олимпийски шампиони. Необходима е дългосрочна политика, дългосрочни инвестиции.

Спортът и младото поколение

С Николай си говорим за подрастващите. Виждам как дълбоко специалистът преживява проблемите. Младото поколение не спортува. Разруши се пирамидата, при която имаше масов спорт, който извеждаше по-упоритите и трудолюбивите до световните върхове. Днес децата са мързеливи. Залепят се като марка за монитора на компютъра. Не е привлекателно да си спортист. От екрана на телевизора заливат нацията с простотия. Днешните псевдо герои какъв пример могат да бъдат за младите? Какво са направили в този живот? Да преспиш с продуцента и да излезеш да демонстрираш бюста си, понеже не можеш да пееш. Момичета по на двайсет години, които се събличат за разни списания, демонстрират такова самочувствие, сякаш са постигнали нещо значимо. С какво са известни те? С нищо. Все се оплакваме, че няма пари. Но проблемът не е в липсата на средства, а в ценностната система. Ако не се промени ценностната система, нищо няма да се получи.

Пътят

След като Стефка се отказва, Николай продължава работа с Лаброс Папакостас до 2004 г. След това престава да се занимава с треньорска дейност. Казва, че е разочарован и обиден от отношението към самата професия у нас. „Направиха така, че треньорите или да напуснат страната и да търсят хляб в чужбина, или да сменят попрището и да се занимават с нещо друго,” – с болка в гласа обобщава ситуацията той. Разкъса се връзката между елитните  и младите треньори. Младите няма от кого да почерпят опит. И споделя, че преди време му предложили да стане треньор за 300 лева заплата, което е смешно. Сега се занимава с бизнес и не планира връщане. Обяснява, че е минал по пътя, знае грешките, както и положителните неща. Постигнал е много и днес няма нито на кого, нито защо да доказва, че неговият път е правилният. Опитвам се да го убедя, че мястото на треньора е на стадиона, на което той отвръща: „Нещата няма да се променят, защото не съществува магическа пръчка. А за да може един треньор да работи, необходими са условия, детайлите са важни. Как да се върна?”

В края на разговора ни големият специалист признава, че леката атлетика в момента за него е само любителска тръпка. Останали са приятелите от славните спортни години, с които често заедно се събират.

Боян Ив. БОЙЧЕВ