Валентин Андреев продължава на коригира националните рекорди в мятането на чук, и въпреки, че е само на 16 години, държи върховите резултати с 6-килограмовия уред – 73.56 и с 5-килограмовия чук – 83.09 – втори резултат в световната ранглиста за тази възрастова група.

Впечатляващите резултати на таланта от Балчик в навечерието на европейското първенство за юноши и девойки под 18 години в Гьор, Унгария (5-8 юли) и световното първенство за юноши и девойки под 20 години в Тампере, Финландия (10-15 юли) стимулираха екипът на www.atletikabg.com да представи на читателите си пълното интервю на Валентин за последния брой на списание „Атлетика“.

Нов национален рекорд за юноши под 18 години и второ постижение в световната ранглиста

– Валентине, разговаряме с теб след поредния успех, след поредната награда – тази на Българската асоциация спорт за учащи (БАСУ). Тя е за високи спортни постижения – за петото ти място на гюле на Световното ученическо първенство през миналата година. Какви чувства предизвиква в теб това признание?

– Чувствам се невероятно. Искам да използвам случая да благодаря на всички, които ме подкрепят и благодарение на които станаха възможни успехите ми през миналата година.

– Водач си световната ранглиста за юноши до 18 години. Очакван ли беше този резултат и как го постигна?

– Резултата постигнах с много труд, упоритост и тренировки. Убеден съм, че това е ключът за успеха.

– Кое те мотивира да тренираш да постигаш тези резултати?

– Мотивира ме примерът на много други български състезатели, постигнали успехи в леката атлетика преди мен. А също така и на състезатели от чужбина, като Коджи Мурофуши, който е моят идол.

– Какво е усещането да си номер едно в световната ранглиста?

– Не мога да си скрия, много хубаво е усещането, вдъхновяващо, дава ти самочувствие да се бориш и да постигаш още по-добри резултати. От мен се иска да поддържам тази форма и да я подобрявам още повече.

– Как така се насочи към хвърлянето на чук?

– Баща ми Андриан е бил чукохвъргач, а сега е треньор. Аз от малък все съм на стадиона, израснах там. Баща ми тренираше големи състезатели, готвеха се за големи състезания. Аз всеки ден ходех на стадиона, наблюдавах ги какво правят, попивах всичко и това ме надъхваше да се пробвам и аз. Веднъж баща ми, след като много настоявах да хвърлям и аз, напълни една 10-литрова бутилка от минерална вода с камъни и това беше първият ми опит с „чук“.

– А сега хвърляш ли бутилка с камъни?

– Не, вече тренирам сериозно. Тогава беше за развлечение – по-скоро да усетя това, което толкова съм искал от малък.

– Кога разбра, че това е твоята дисциплина?

– Като бях малък, нямаше много турнири по хвърляне на чук и затова баща ми измисли такъв турнир в Балчик. Състезанието беше с уреди от два килограма. По принцип се започва с 4-килограмов уред. Баща ми въведе състезание с 2-килограмов чук в програмата. Така неусетно се запалих и на 14 години вече знаех че искам да стана чукохвъргач. Когато започнеш да тренираш сериозно, разбираш дали това е твоята дисциплина.

– Разкажи на нашите читатели за пътя ти дотук в спорта.

– Започнах с трибой в зала. След това с 2-килограмов чук хвърлих 77 метра. Тогава българската федерация реши, че резултатът е много силен, и въпреки че официално няма такъв уред, БФЛА го утвърди като национален рекорд. Когато станах на 14 години, поставих първите си рекорди на чук, на гюле в зала, на открито. 2017 беше най-успешна. Тогава за първи път участвах и на състезание в чужбина – в Турция, където подобрих 28-годишен национален рекорд. Покрих норматив за световните игри в Найроби, Кения, но не можах да отида, защото нямах необходимите години – изискване на ИААФ. След това участвах на световното ученическо първенство, после – на европейския младежки олимпийски фестивал в Гьор, Унгария, където поставих национален рекорд.

– Какво цениш повече – рекорда или медала от Гьор?

– В случая – медала. А иначе трябва да имаш силен резултат, за да стигнеш до медал. Двете се свързват взаимно, не може да гледаш само едното.

– Какви са амбициите ти за тази година?

– За тази година основните ми амбиции са свързани: първо, с европейското първенство в Унгария, за където имам вече покрит норматив. И второ, искам да отида на младежките олимпийските игри в Буенос Айрес през октомври и да покажа всичко, на което съм способен, като целта ми е медал.

– Към какъв резултат си се прицелил?

– Винаги слагаме летвата високо. Целта е 80 метра.

– Не е ли малко трудно днес да си спортист? Изкушенията са много големи. Вместо да тренират, повечето твои връстници предпочитат телефоните…

– Наистина има големи изкушения. Но ако ти правиш нещата със сърце и душа, ако наистина обичаш спорта, намираш начин да се справиш с всички трудности.

– Как може да се мотивират младите хора да спортуват?

– Един млад човек не трябва да мисли за пари. Той трябва да тренира за удоволствие и с удоволствие, както аз го правя.

– Спазваш ли режим на живот? Намираш ли време за забавления, дискотеки?

– Ходя на училище, тренирам, някой път – по два пъти. Ако правилно си подредиш нещата, намираш време за всичко: и за тренировки, и за забавления. Разбира се, ограничавам се, но това го прави всеки спортист. Особено когато си в състезателен период. Няма защо да се лъжем – след дискотека качествена тренировка няма как да се получи.

– А хранителен режим?

– Точно режим – не мога да кажа. Но се стремя да избягвам вредните храни, да се храня здравословно.

– Мислиш ли да продължиш професионално да се занимаваш със спорт?

– Да, това е мечтата ми. Искам един ден да отида на олимпийски игри и да се представя достойно.

– В какво училище учиш? Остава ли ти време да тренираш?

– Уча в Средно училище „Христо Ботев“ в Балчик. Това е обикновено училище, аз съм си в редовна форма на обучение, в девети клас, всеки ден ходя. Намирам време и за тренировки, и да си подготвям домашните. Учителите се отнасят с разбиране, когато трябва да отида на лагер или по-рано да ме оформят заради предстоящи състезания. В нашето училище са и повечето мои съотборници.

– Балчик се превърна в център на хвърлянията у нас. Как стана това?

– Идеята е на баща ми. През 2005 година той основа клуб в Балчик. Преди това живеехме в Добрич и баща ми специално се премести тук, за да направи клуба и да се занимава с това, което обича. Така постепенно с много труд и ентусиазъм нещата се получиха.

– Къде е по-лесно това да се случи: в голям или малък град?

– Според мен – няма значение. Всичко идва от това как тренираш, колко си мотивиран. И най-вече от треньора. Добрият треньор може да успее навсякъде.

– Не е ли трудно баща ти да те тренира?

– Дори е много хубаво. Ние с него сме приятели, разбираме се. Вече не се караме. Преди често на стадиона ходех, за да правя разни бели. Сега отивам, за да тренирам сериозно, да постигам резултати. Нямам време за глупости.

– Баща ти строг треньор ли е?

– Строг е – както към мен, така и към всички. Взискателен. Много често ние не осъзнаваме защо трябва да направим това или онова, отпускаме се. Трябва да има човек, който да те накара да го направиш. Ние сме баща и син вкъщи, но на стадиона сме треньор и състезател. Вкъщи рядко говорим за тренировки.

– Къде виждаш резервите в себе си?

– Трябва да се науча да се справям с конкуренцията, да не се притеснявам, да съхранявам максимална мотивация, да „гоня“ до последния опит. Тези неща се развиват с времето.

– Какво е необходимо да притежава човек – в спорта и извън него?

– Според мен основното нещо, което трябва да има, е уважение. Уважение към останалите хора. Да си добър спортист не означава само технически да си направиш добре хвърлянето. Трябва да помагаш на останалите хора. Като цяло спортистите са възпитани и точни хора и това трябва всеки ден да се доказва.

– Как минава един твой ден?

– Сутрин съм на училище. Прибирам се към 2 часа и обядвам. После си почивам малко и след това – на тренировка. Понякога имам две тренировки: първо една на стадиона и по-късно – във фитнеса. В събота, както и през ваканциите, тренирам по два пъти на ден: сутрин и следобед. В неделя почивам.

– Какво правиш в свободното си време.

– През лятото ходя на плаж. Излизам да се виждам с приятели. Обикновените неща.

Валенти постави двата си последни рекорда с 5-кг и 6-кг чук в Истанбул през юни 2018-а.

– Твоето хоби?

– Когато тренираш целенасочено, си принуден да ограничиш хобитата си, за да не се контузиш случайно, например футбол, баскетбол… Но понякога го правя, макар и по-внимателно.

– Какво четеш в свободното си време?

– Основно книги и материали, свързани със спорта: за тренировки, за известни спортисти, за здравословно хранене.

– Любима музика?

– Нямам определени предпочитания. Слушам всякаква музика.

– Любим филм?

– Харесвам мотивиращи, надъхващи филми, като „Роки“, например.

– Любимата ти мисъл.

– Нашият клуб има девиз, който е и на фланелките ни: „Само силните оцеляват“. Това е любимата ми мисъл. Тя означава, че трябва да си силен и физически, и психически – необходимо условие да победиш в живота.

– Какво би казал на читателите на сп.„Атлетика“?

– Бих ги посъветвал да спортуват, да тренират и да не се отказват да го правят.

Интервюто взе: Боян Ив.Бойчев