Атлет номер едно на България за 2015 година даде интервю за брой 101 на списание „Атлетика“. Предлагаме ви какво сподели Габриела Петрова пред Боян Ив. Бойчев.

Габриела Петрова е родена на 29 юни 1992 година в Хасково. Лични рекорди: троен скок – 14.66 м, троен скок (зала) – 14.55 м, скок дължина – 6.46 м, скок дължина (зала) – 6.41 м. Сребърна медалистка на троен скок от европейското първенство в зала Прага`2015. Европейска шампионка за девойки до 23 години от първенството в Тампере`2013. Четвърто място на световното първенство в Пекин`2015 (с личен резултат).

– Габи, предполагам, че вече отшумяха емоциите от този успешен сезон за теб. Идва време за трезва преценка. Каква е тя?

– Това беше най-успешната състезателна година в кариерата ми досега. Беше година изпълнена с много емоции и трупане на опит. Щастлива съм, че успях да покажа стабилност в резултатите си и да постигна личен резултат. Тук е моментът да кажа едно огромно „Благодаря!“ на треньора ми – Атанас Атанасов, на семейството ми, на Българската федерация по лека атлетика и на всички хора, които бяха част от тази вълнуваща година. Без тях нямаше да се справя!

– Остана на крачка от медала. Но става дума за световно първенство! Кое в теб е по-силно: удовлетворението или разочарованието?

– В първия момент след края на състезанието няма да крия, че разочарованието беше по-голямо… Сега вече осъзнавам, че трябва да съм доволна. Но това, че останах в подножието на медалите ще бъде мотивация за следващата година.

– За първи път беше в Китай. Какви са впечатленията ти от китайската столица, от самото световно първенство?

– Имах възможността да бъда доста време в Пекин, докоснах се тяхната култура и бит. Впечатлена съм от инфраструктурата им. Имат страхотни сгради и съоръжения. Организацията на световното първенство беше перфектна. Имаше много доброволци, които бяха в помощ на атлетите.

– Успя ли да се сприятелиш с някои известни атлети от други страни?

– По време на едно такова първенство нямаш време да завързваш приятелства, защото всеки е максимално фокусиран върху състезанието. Но с някои от атлетите се познавам от комерсиалните турнири.

– Какви са амбициите ти за олимпийските игри в Рио?

– За успешно представяне. Треньорът ми е човекът, който ще прецени как трябва да протече подготовката. Убедена съм, че ще бъде по-най правилния начин, както е било всеки сезон.

– Медал от олимпийски игри – готова ли си за това?

– Знам, че съм готова да положа толкова труд, колкото се изисква от мен.

– А славата? Тя изкушава…

– Не мисля, че би ме променила.

– Как посрещнаха близки и приятели успехите ти от тази година?

– Всички са много щастливи. Те са хората които се радват най-много на моите резултати. Радостта и гордостта в очите им е най-голямата ми награда!

– Разкажи ни за семейството си. Родителите ти били ли са спортисти?

– И двамата са се занимавали със спорт, само че не професионално. Баща ми е бил футболист с добри перспективи, но след казармата не е продължил и днес още съжалява за това. Майка ми е тренирала атлетика и дори са идвали вкъщи да й предлагат да учи в спортно училище, ала тогава не са я пуснали. Така че малко или много, спортът винаги е бил част от нашето семейство.

– Как се отнасят родителите ти към избора ти да бъдеш спортистка?

– Ние сме изключително сплотено семейство. Още от първия ми ден на стадиона те са плътно зад мен и ме подкрепят. Когато се преместих в Пловдив, майка ми дойде с мен, защото бях във възраст, в която присъствието на родител е изключително важно. Така с баща ми се наложи временно да се разделят – той остана да живее в Харманли и така в продължение на пет години. Те са хората,  които заслужават да видят най-доброто от мен.

– Родена си в Хасково, живяла си в Харманли, тренираш в Пловдив. Има ли носталгия по родния дом?

– Има, разбира се, с течение на времето се прибирам все по-рядко, но винаги, когато имам възможност, го правя с удоволствие.

– Защо избра леката атлетика, кой те доведе на стадиона и как се озова в групата на Атанасов?

– Бих казала, че леката атлетика сама ме избра. На стадиона ме заведе първият ми треньор Иван Еджиев, той доста време ме  убеждаваше да започна да тренирам. Впоследствие се влюбих в кралицата на спортовете и така е до ден днешен. С Атанас Атанасов се запознах на един зимен лагер в зала „Фестивална“, където той ми се представи и ми предложи да отида в Пловдив да тренирам при него. Тогава бях в седми клас и без много да се замислям, като се прибрах в Харманли, казах на родителите си, че искам да тренирам в Пловдив. Нещо ми подсказваше, че това ще бъде правилният треньор за мен. Така и се оказа.

– Ако атлетиката не те „беше избрала“, както казваш, какво друго би правила с удоволствие?  

– Честно казано не съм се замисляла, но може би нещо пак свързано със спорта.

– През миналата зима имаше трудности с подготовката. Тренираше на студ, в неотоплена зала. Това попречи ли ти или те мотивира?

– И двете. Но определено пречи повече. При температури, близки до нулата, няма как да се проведе нормален тренировъчен процес и опасността от травми е много голяма.

– Сега навлизаш в големия спорт. Какви са твоите амбиции, какво искаш да постигнеш?

 -Да покоря най-високите върхове и да имам дълъг спортен живот.

– Не е ли малко трудно и … различно? Днес повечето млади хора на твоята възраст предпочитат купоните, забавленията, заведенията. А професионалният спорт изисква режим, всеотдайност…

– За хора, които не се занимават със спорт, със сигурност е различно, дори бих казала скучно моето ежедневие. Но това е моят избор и аз съм щастлива с него.

– Има ли лекоатлет, на когото се възхищаваш, на когото искаш да подражаваш?

– На много атлети се възхищавам, но мисля, че всеки трябва да бъде себе си и да се стреми да доказва собствената си уникалност.

– В спринтовите дисциплини и в дългите бягания господстват тъмнокожи атлети, но в скоковете силите изглеждат не само изравнени, но дори преимущество имат спортисти с бял цвят на кожата. И все пак – могат ли белите да скачат?

– Разбира се, че могат да скачат. Все пак световните рекорди в тройния скок и при жените, и при мъжете се държат от бели атлети.

– В живота какво би предпочела – да постигнеш нещо със скок или да спринтираш към него?

-За да направиш скок трябва да се засилиш.

– Знам, че си много трудолюбива, съвестна и амбициозна, не обичаш да губиш. Какво друго трябва да притежава един спортист?

-Търпение. Не напразно са казали, че „хубавите неща стават бавно”.

– Спокоен човек ли си? Умееш ли да се владееш?

– Мисля, че с времето се научих да бъда спокойна. Опитвам се да не влагам емоция в неща, които не зависят от мен и няма да ми помогнат да подобря себе си.

– Как се справяш с емоциите по време на състезание?

– По време на състезание всички емоции си остават вътре в мен. Такъв тип състезател съм, че не обичам да ги изразявам. Всичко си е в моята глава.

– Много атлети преди старт слушат музика, за да се откъснат от обстановката. Ти правиш ли го? Каква музика обичаш да слушаш?

– Слушам музика до началото на същинската ми загрявка. Слушам това, което ми се слуша в момента.

– Спазваш ли режим? Как се храниш?

– Нямам стриктно определен режим, старая се да се храня правилно.

– Как запълваш свободното си време?

– С неща, които ме разтоварват и зареждат с положителни емоции.

– Какви други интереси имаш, освен спорта?

– Обичам да чета книги. Търся такива, които носят някакво послание, карат те да се замислиш.

– Най-голямата ти мечта?

– Когато я постигна, ще я кажа.

– Какво би направила, за да я постигнеш?

– И невъзможното.

– Ако Габриела Петрова можеше да погледне себе си отстрани, какво би видяла? Можеш ли да се опишеш с няколко думи.

– Усмихнато момиче.

– Нещата които цениш и които не харесваш в хората…

– Ценя искреността в хората, ненавиждам лицемерието и несправедливостта.

– Твоята любима мисъл е…

– Напред и нагоре!

Интервю на Боян Ив. БОЙЧЕВ

Снимки: Илиан Телкеджиев, lap.bg, Getty Images, sportal.bg