На първенството на Русия за първи път чужденец победи в бягането на 5000 м. Това бе 21-годишният Амос Кибиток, който участва извън класирането и пробяга дистанцията за 13:23.91 мин (при норматив за СП 13:23.00 мин).

Кениецът, заедно с още трима сънародници дойдоха в Русия преди година като част от проект за възраждане на руската школа в дългите бягания. Тримата бяха приети за студенти, очаква се да получат руско гражданство и да участват за новата си родина на олимпийските игри в Рио де Жанейро догодина.

Този проект няма еднозначна оценка в руските спортни среди. Идеята е не само да се спечелят медали от големи първенства и да се предизвика интерес към дългите бягания, но и в конкурентна среда да се провокират руските атлети да тренират повече и да показват по-силни резултати. Има обаче и много противници, които смятат, че това би имало по-скоро обратен ефект и би отказало много от бегачите да се готвят за големи първенства. Каква е истината, бъдещето ще покаже, а в следващите редове ви представяме крайно интересно интервю с Амос Кибиток за сайта www.sport-express.ru, преведено от сп.„Атлетика“.

Роден съм Капсабет. Това е малък град, в който повечето къщи имат една – две стаи. В семейството сме шест деца. За Кения това не е много – има семейства с 10, 12, 15 деца. Макар че в последно време раждаемостта намалява – две – три деца е достатъчно.

Училището ми се намираше доста далеч от вкъщи – на 10-ина километра. Ходех на училище сутрин, след това се връщах за обяд, следобед отново и се връщах привечер. Повечето време тичах, за да не закъснявам за занятията. Така се получаваше, че всеки ден бягах около 40 километра. При това – бос. Много деца в кения ходят без обувки. Първите си маратонки обух на 12 години.

Баща ми почина от рак на гърлото, когато бях на 7 години. Оттогава майка ми се грижи сама за мен и моите братя е сестри. Не мога да кажа, че съм имал трудно детство. Не, майка ми не получаваше помощи като вдовица. При нас няма такива помощи. Но преди да си отиде от този свят, баща ми успя да създаде малко стопанство. Родителите ми отглеждаха царевица, пшеница, имаха животни – кози и овце. Така че всичко беше наред, не умряхме от глад.

В семейството сме четирима братя и две сестри-близначки. Аз съм един от най-малките – вторият отзад напред. Двамата големи братя и сестрите ми вече имат собствени семейства. Неженени останахме само двама.

Макар че не съм женен, аз си имам сериозна приятелка. Запознахме се още в училище – по време на състезания по лека атлетика. Сега тя вече не бяга, а учи в колеж – специалност бизнес и мениджмънт. Тя никога не е била в Русия, но иска да дойде някой ден. Така че докато аз съм тук, тя ме чака.

Компютърът и интернетът са нещо ново за нашата страна. Малцина умеят да използват компютри. Но преди около две години президентът издаде указ – във всяко училище да има компютри. И наистина те се се появиха в училищата, макар и все още не във всяко. Личните лаптопи в нашата страна продължават да са рядкост. Аз също нямам лаптоп, но пък за сметка на това имам смартфон. Подари ми го моят мениджър. Когато за първи път се появих с него на тренировъчния лагер, телефонът ми предизвика огромен интерес. Малцина имат подобно нещо.

Системата на обучение в училище при нас е следната: осем години в началното училище и четири години в гимназията. Тръгнах на училище, когато бях на четири. Първите години не са точно училище, а по-скоро детска градина. Но от най-малка възраст при нас се провеждат състезания по бягане – между училищни, междуградски и така до национално ниво.

Така че няма нищо странно в това, че най-популярният спорт в Кения е леката атлетика. Основно леката атлетика. Почти всички деца тренират бягане, на националните първенства във всяка бегова дисциплина на старт застават минимум по 300 души. Конкуренцията е много силна. Всъщност националният шампионат по нивото на резултатите отговаря на световно първенство. А нашите звезди в леката атлетика са по-популярни от политиците.

Аз бягам и тренирам с удоволствие, обичам да бягам от малък и мечтаех да стана добър атлет. Макар че обичах да ходя и на училище и да си уча уроците.

Моите любими предмети в училище бяха история и агрономия. В гимназията се изучават пет задължителни предмета – математика, английски, суахили (вторият ни официален език), биология, химия. Останалите са по избор. От хуманитарните предмети си избрах история, агрономия и религия. Не съм изучавал география, защото трябва да избираш. Макар че не съм учил география, знам, че Русия е най-голямата страна в света и е силно развита, с големи градове.

Когато пристигнах в Москва, беше зима. Беше толкова студено, че с моите съотборници никъде не излизахме от хотела. Тогава за първи път видях сняг. Русия за мен стана първата чужда страна, която посетих. Освен това за пръв път летях със самолет – вначалото ме беше страх, но после свикнах.

Първият град който посетих в Русия (преди Москва) беше Казан. Полетът беше през Истанбул. Шест часа със самолета от Кения до Турция, после 12 часа престой в очакване на прекачването. Спяхме на пода, брояхме часовете до полета. А когато пристигнахме в Казан, беше около 10 часа сутринта. Посрещна ни Динар Зигангиров , заместник председател на федерацията по лека атлетика на Татарстан (република в състава на Руската федерация, бел. пр.) и ни закара в университета. Беше леко студено, но не толкова, колкото после в Москва.

Животът в Казан ми хареса. Има много неща, които в моята родина няма. При нас, например, никога не се е провеждало световно първенство по водни спортове (17-ото световно първенство по плуване се проведе в Казан от 24 юли до 9 август тази година, бел. пр.). В Кения нямаме такива здания, подобни на Казанския кремъл (руснаците наричат „кремъл“ крепостната стена, обграждаща средновековните градове, бел.пр.). Руснаците са много дружелюбни. За кратко време си намерихме много приятели в университета. При нашата поява хората дружески се усмихваха, искаха да се снимат. Така че дори се почувствахме като суперзвезди. Ето сега сме на националния шампионат на Русия и всички се здрависват с нас, усмихват ни се. Вярно, малцина говорят английски и това определено засега е пречка при общуването.

Самият аз започнах да уча руски, но все още ми е трудно. Знам езика на начално ниво. Особено ми е трудно да говоря, да пиша е по-лесно. Но ако остана да живея тук за постоянно, ще науча езика.

Разбира се, искам да получа руско гражданство и да имам възможност да бягам за националния отбор. Когато ми предложиха да участвам в този проект, веднага се съгласих. От малък мечтая да участвам на олимпийски игри. И аз съм готов, аз искам да бягам за Русия. За да постигна това, съм готов много да се потрудя. на тренировъчните лагери в Кения, ние тренираме шест дни в седмицата. Неделята е задължително почивен ден. В сряда и петък имаме по три тренировки на ден, а през останалите дни – по две, сутрин и вечер. Ако се готвя с руските атлети, мисля, че няма да тренирам по-леко.

Превод: сп.„Атлетика“