Какво се случва на големи състезания зад блясъка на прожекторите, какво остава скрито за публиката? Предполагам, че мнозина ще открият поне част от себе си в следващите редове.

Бронзовият медалист от европейското първенство в Цюрих`2014 в тройния скок Алексей Фьодоров в своя блог „Записките на тройния скачач“ разказва за преживяванията и вълненията си по време на европейското първенство в зала в Прага през тази година, където завърши четвърти, на крачка от медала. В този финал нашият национал Георги Цонов се класира пети след Фьодоров. Вълнението се сменя от хладнокръвно спокойствие, страхът се превръща в радост, а спортистите стават гладиатори.

Предлагаме ви размислите на Алексей Фьодоров.

„Европейското първенство в зала в Прага. Мисълта за това състезание ме вдъхновяваше и ме водеше и през пролетта, и през зимата. Но състезанието ми донесе само разочарования.

Мина вече доста време от финала в Прага и аз вече мога спокойно да говоря и пиша за това състезание, макар че и сега в моята емоционална палитра и до ден днешен остава някаква призрачна, неприятна сянка. Но в спорта всичко се случва толкова бързо, че няма време за прекалено изживяване нито на пораженията, нито на радостта от победите. Силните емоции се сменят бързо и стремително.

Но сега искам да разкажа на читателя как завърши за мен зимният сезон.

До финала на шампионата остават няколко часа

Както често се случва на големи състезания, дългото и уморително очакване на началото на турнира свършва бързо и е заменено от бушуващите емоции на самото състезание, след които следва такова рязко емоционално опустошение, че даже не ти се вярва, че някога си изпитвал такива вълнения. Когато очакваш, когато се вълнуваш преди старта, имаш чувството, че цял живот си се вълнувал, а заедно с теб се вълнува и целият свят. Но щом състезанието отмине, ти ставаш толкова спокоен, че предсъстезателното вълнение ти се струва кратко и слабо, съвсем незначително. Но сега аз се вълнувам…

Два и половина часа преди финала

Когато масажистът разгрява и разтяга твоите мускули малко преди загрявката, неволно изпитваш недоверие как е възможна такава промяна в емоционалното състояние на човека. Ти мълчаливо лежиш и слушаш как край теб преминават хора, които говорят единствено за състезанието. Някой разказва как е минал неговият старт, друг споделя своите очаквания за предстоящия.

Както обикновено се случва, масажистът разказва някаква весела история или виц. Затова за загрявката излизаш лек не толкова поради факта, че масажистът е подготвил добре мускулите ти, колкото заради забавната история как на някой атлет намазали със загряващ гел здравия крак вместо контузения, а той разбрал това прекалено късно…

Два часа преди финала

Загрявката преди началото на всяко състезание се отличава с някаква особена концентрация, с остро възприемане на всяко движение, с точно усещане на собственото тяло, което сякаш е станало по-леко с поне десет килограма, а твоите нерви са наелектрезирани и готови да изпуснат мощен заряд. На големите турнири загрявката преди състезанието винаги е на отделен стадион или в отделна зала, където за първи път се срещаш със своите съперници в пълно бойно снаряжение. Само преди ден, ако засечеш свой съперник по време на обяд в ресторант, непринудено общуваш с него и се шегуваш, то сега шегите не са толкова весели, а разговорите се свеждат до фрази от рода на: „Hi, how are you?“ и „Good luck!“ (“Здрасти, как си?“ и “Успех!“). Много спортисти загряват със слушалки, в които музиката гърми с пълна мощност, но натрупаният опит им помага да произнасят тези фрази при среща много правилно, не изключвайки музиката и без да повишават глас. Това си е опит и тренировки! Важното е да не забравиш да се усмихваш при здрависването.

Един час преди финала

Идва време за проверката. За тази цел има специална зона, наречена „call room“. Това е място, където можеш да влезеш, но е невъзможно да излезеш обратно. Ако си преминал прага на тази стая, то пътят е само един – на арената. Път назад няма. Тук съдиите внимателно проверяват екипировката и съдържанието на раниците. Винаги ще се намери някой, на когото шиповете не отговарят на правилника или екипът не съответства на заявения. И ето, че съдиите се въртят около него и се чудят как да му помогнат. А всички останали наблюдават ситуацията лениво, радвайки се, че могат да се отпуснат, докато излезат на пистата. Макар че половин час е дълго очакване, тук времето минава някак бързо и незабележимо.

Половин час преди финала

Идва моментът, когато някой от съдиите вежливо приканя състезателите да се построят за извеждане на пистата и искрено желае успех на всички. Стените на коридора сигурно са пропити от емоции. По пътя виждаш носилки и дежурни лекари. За съжаление, възможно е някой да напусне състезанието не на краката си… Някой ще плаче от щастие, друг от горчивината на поражението. С всяка крачка все по-силно и отчетливо чуваш шума от трибуните, музиката, гласа на коментатора. Неволно се чувстваш като гладиатор…

Първата крачка след стъпването на пистата е съпроводена с лек шок от силата на шума. Трябва известно време, за да свикнеш към всичко това. Докато измерваш разбега си и сваляш анцуга, успяваш да свикнеш с този шум, макар че трябва да бъдеш готов във всеки един момент трибуните да „избухнат“.

След излизането на пистата имаш достатъчно време, за да си оправиш разбега и да направиш пробни скокове преди началото на състезанието. В този момент усещаш приятно въодушевление и радост от факта, че уморителното очакване е приключило и идва радостта от действията. Вълнението вече няма значение, защото всъщност за теб състезанието е започнало.

Пет минути преди финала

Главният съдия приканя участниците да се подредят за представянето. Камерата преминава от състезател на състезател, а коментаторът обявява името, фамилията и страната. Но това представяне няма значение за атлета. Както и да се усмихва той, каквито и странни жестове да прави пред камерата и зрителите, всичко това се прави някак машинално, защото светът около него всъщност не съществува. Атлетът е сам със себе си. Тяло и душа тук живеят различен живот.

Финалът на европейското първенство

Първият опит винаги започва някак неочаквано, но с всички сили, сякаш това е не първи опит, а дванадесети. При това ти дори не вярваш в такова неочаквано начало. Но нервната система не се поддава на лъжа и включва двигателя на организма на максимални обороти. С всеки скок наближава и твоят ред да скачаш. В теб всичко гори, а наоколо всичко ти се струва студено. Усещането е, че топлината на целия свят се е събрала в теб.

Но ето че на таблото светва твоето име, време е. Отиваш към мястото за начало на разбега. Ръцете изстиват, а лицето и краката сякаш горят. Достигаш белега, поглеждаш напред, вдишване, издишване, това е…

Започваш разбега, а сякаш не вярваш, че си го започнал. Но мислите вече ги няма. Ти си спомняш всичко това едва когато излизаш от пясъка. Чак няколко мига започваш да си мислиш как и какво си направил по време на скока. По време на първия опит на твоето тяло му става горещо и следващите пет опита са миг от кипящи емоции в котела на състезанието.

Румънският скачач Мариян Опрея, най-опитният сред участниците, започва състезанието с отличен опит – 16.91 м, което му гарантира лидерска позиция. Никой от участниците засега не може да му отговори достойно. Моят първи опит е малко рискован, а настъпеният пластилин няма как да значи успешен опит. Вторият ми опит също не е сполучлив – отново червен флаг. Но и другите състезатели не бързат да отнемат лидерството на румънеца. Трети опит започва олимпийският шампион Нелсън Евора от Португалия, който до този момент има същия резултат, както и аз – две „кръстчета“. След неговия опит трибуните се взривяват – 16.98 и нов лидер!

След Евора скачам аз и най-накрая опитът е успешен, но до неговия резултат не ми стигат 10 см. Скоро в преследването на лидера се включва и рекордьорът на Испания Пабло Торихос с резултат 16.94 м. След трите опита аз съм на четвърто място, отсъпвайки на лидера с 10 см. Всички сме много близко един до друг. Но тази мисъл само ме притеснява допълнително и аз пропилявам два опита, докато съпрениците подобряват постиженията си: Евора скача 17.15 м, а Торихос поставя нов национален рекорд – 17.04 м. Остава ми само един шанс, за да обърна нещата в своя полза. Шестият опит ми харесва със скоростта, силата и агресията, но техниката ми не е добра. След приземяването поглеждам линията, преценявайки резултата си. За първо място със сигурност няма да стигне, но следите са в рамките на „бронза“… Очаквам цифрите на таблото: 16.87 м. За бронзовия медал не ми стигат 4 сантиметра. Да скочиш почти 17 метра и една кибритена клечка да те отдели от „бронза“…

След финала аз поздравявам шампиона Нелсън Евора и другите медалисти Пабло Торихос и Мариян Опрея. Мариян ми съчувства за „дървения“ медал, а Нелсън ми напомня, че през 2006-а година и той е бил в същото положение – само на няколко сантиметра от „бронза“. Това, че през следващите две години (2007-а и 2008-а) Евора става световен и олимпийски шампион, до някаква степен ме ободрява…

Така завърши за мен зимния сезон, който не мога да определя като успешен. Но да стоиш на едно място в спорта е забранено, затова аз започнах активна подготовка за летния сезон, а за това ще ви разкажа, скъпи читатели, следващия път.“

Превод: сп.„Атлетика“, www.atletikabg.com