Името на Ричард Килти навлезе с гръм и трясък в списъка с шампионите в спринта. На европейското първенство в Прага преди по-малко от седмица той стана шампион на 60 м, а преди година спечели и световната титла. Неговият път към успехите обаче е изпълнен с много трудни, даже отчайващи моменти, дълги години лишения и невероятна упоритост.

Днес Ричард Килти има слава, а спонсорите се тълпят около него. Допреди три години обаче нещата не са стояли така, а бъдещият шампион е само на крачка от решението да приключи завинаги с леката атлетика.

Често сравняваме живота си у нас с този в развитите западни страни. И неизменно коментираме колко добре е там, а колко зле сме ние, забравяйки, че животът често е като медала – има и обратна страна. И че лъскавите витрини могат успешно да скриват една доста грозна реалност.

Детските години на Ричард за изпълнени с хроничен недостиг на пари. На два пъти за по няколко месеца семейството е принудено да живее в приют за бездомни. Днес спринтьорът с ужас си спомня този период. Шест души обитавали една малка стая. В приюта било пълно с криминални престъпници и наркомани. По стълбищата се търкаляли спринцовки и млади обречени хора, продали душата си на хероина. Сбиванията с ножове били почти ежедневие. Благодарение на усилията на родителите си, Ричард успял някак си да оцелее и да не кривне по лошия път. Затова днес, когато го питат как се справя с предстартовата треска, шампионът се смее, като обяснява, че е преживял толкова много в миналото и такива неща не могат да го притеснят или изплашат.

От малък Ричард е влюбен в леката атлетика, а негов кумир е Морис Грийн. Сигурно тази любов е по наследство, а сигурно има и генетична предопределеност, защото баща му също е бил спринтьор и културист. Именно баща му подклаждал непрекъснато тази любов към спорта. Той окачил на стената в стаята на сина си плакат на Силвестър Сталоун в ролята на боксьора Роки от едноименния филм и написал, че Ричард също един ден може да мине по този път.

И момчето тръгва по пътя. Макар че често парите не стигат нито за храна, нито за шпайкове. Но има един светъл момент и това е неговият треньор – легендарният Линфорд Кристи, който успява да му даде така необходимата увереност в живота. Ричард определя треньора си като огромно вдъхновение, изключителен специалист и невероятен човек.

Въпреки това приказките в живота се случват трудно. През 2012 година Ричард се готви за домакинските олимпийски игри в Лондон. Той е в изключителна форма, има най-силен резултат сред британските атлети, но шест седмици преди националния шампионат се контузва. Това означава край на олимпийската мечта. И не само. Финансирането му е спряно, оттеглят се спонсорите и Ричард е на улицата. Принуден е да спи на пода в едно общежитие, пари няма дори за храна.

Това, че не е включен в отбора за олимпийските игри, е огромно разочарование за Ричард. Връща се при родителите си и започва да работи във фитнес клуб срещу мизерно заплащане. После решава да стане професионален войник и да скъса завинаги с леката атлетика.

Баща му обаче успява да го разубеди и да му вдъхне увереност, че има бъдеще в спорта. Може би е и погледът на непобедимия Роки от плаката.

И Ричард отново започва да тренира. Зимата на 2013 е много трудна. Атлетът няма пари да си плати входа на стадиона, за да бяга на писта и затова тренира по една асфалтова алея в парка. Паркът се намира от другата страна на река Тис в Лондон – тихо и прекрасно място, твърде различно от престъпния квартал, в който е роден Ричард. И именно тук той отново започва да вярва в мечтата си. За шпайкове и дума не може да става. Няма спаринг партньори, с които да бяга отсечките. Понякога негови приятели идват с мотор и му водят, а бъдещият шампион използва случая и бяга до припадък.

Никой обаче не се интересува от тежкия живот на Ричард, да не говорим за помощ. И тук се намесва съдбата. По някаква странна ирония тя му връща това, което беше отнела преди две години. Джеймс Дасаолу трябва да бяга за Великобритания на световното първенство в зала в Сопот през пролетта на 2014, но се контузва. Ричард разбира, че това е шансът му, и го използва по най-добрия начин, давайки всичко от себе си. „Мисля, че спечелих, защото никой друг на това първенство не желаеше победата повече от мен“ – казва Килти.

И ето я наградата – шампионска титла с 6.49 сек! Вижте още веднъж това бягане и ще разберете, че всъщност никой друг нямаше шанс да пробяга по-бързо в този ден и този час тези 60 метра.

Спонсорите се завръщат, а Ричард вече тренира с националния отбор. Но въпреки това не са малко скептиците, които го смятат за „еднодневка“ и определят победата му в Сопот единствено като изненада. Атлетът обаче им затвори устата преди седмица с поредното си вдъхновено бягане в Прага – 6.51 сек. Той е едва третият британски атлет, който печели и световна, и европейска титла в зала след Дуейн Чембърс и Джейсън Гарднър.

Днес името на Ричард Килти е навсякъде. Но със сигурност най-много с него се гордеят любимите му хора – неговото семейство. Тези, с които години наред е делил оскъдния залък. Тези, които той иска да вижда винаги по трибуните, докато се състезава, за да го вдъхновяват. Както и Линфорд Кристи, който не се умори да вярва в него.

Понякога и в живота има приказки. Като тази за Пепеляшка. Само дето на Ричард Килти повече му отива костюмът на Супермен, с който беше облечен на сериите на 60 м в Прага – като поздрав за неговата племенница, която обожавала този герой от комикс.

Но какво е всъщност Супермен в сравнение с едно момче, което преминава от престъпния квартал по моста над реката, за да стигне до асфалтовата алея в тихия парк, по която спринтира към своята мечта?

Боян Ив. БОЙЧЕВ