Милица Мирчева е родена в гр. Добрич на 24 май 1994 г. Европейска вицешампионка от първенството по кроскънтри Самоков`2014.  С това класиране Мирчева заслужи място на корицата на списание „Атлетика“. Предлагаме ви интервюто на Боян Бойчев с Милица за новия брой на списанието, който ще излезе в началото на февруари.

Когато пристигам за интервюто, фотосесията на Милица Мирчева за сп.„Атлетика“ току-що е приключила и тя разпуска с дартс. Сребърната медалистка от европейското по крос, състояло се само преди месец в Самоков, с премерен удар забива стреличката в центъра на мишената и е готова да сподели интересни неща за тренировките, баирите, вкуса на среброто и бъдещите планове. 

– Милица, ти навлезе стремително в големия спорт и хората още не те познават добре. Разкажи на читателите на сп. „Атлетика“ за себе си.

– Родена съм в Добрич, там живеят родителите ми. Нямам братя и сестри. Аз в момента живея в Мездра, където тренирам с групата на Йоло Николов. Започнах да се занимавам с лека атлетика, когато бях на 15 – 16 години. Стана съвсем случайно.

– Сравнително късно си започнала да тренираш. Преди това занимавала ли се с друг спорт?

– Не, друг спорт не съм тренирала. Занимавала съм се в сферата на изкуството. Ходех на занятия по изобразително изкуство, компютърна графика. Преди това бях във вокална група, в танцова група. Винаги съм се стремяла да се ангажирам с нещо, защото типичният за повечето ми връстници начин на живот – излизаш, шляеш се по улиците, киснеш по кафенета, никога не ме е удовлетворявал. Имаше един период в седми клас, когато не се занимавах с нищо и разбрах, че не мога така, че това не е моят начин на живот. Винаги трябва да има нещо, което да ме кара да се развивам.

– Как стана така, че те грабна леката атлетика? 

– Макар че не съм тренирала, аз винаги съм обичала спорта. Когато имахме часове по физическо, винаги бях първата ентусиастка. Включвах се в различни игри, много често заедно с момчетата. Преди имаше истински часове по физическо възпитание, а не както е сега – никой не иска да играе.

– Така е в столицата и някои големи градове, но си мисля, че в провинцията все още се спортува.

– За съжаление, не е вярно. Наблюдавам как с всяка изминала година намалява интересът към физкултурата, към спорта. Децата не искат да спортуват и това е сериозен проблем. Спомням си, че като бях малка, дори в най-големите студове излизах с другите деца да се пързаляме с шейните. Сега на пързалките няма почти никой.

Първата ми треньорка в Добрич се казваше Силвия Петрова. Интересът ми към леката атлетика може би бе провокиран от едно междуучилищно състезание, в което участвах като малка. Дистанцията беше 1000 м. От нашето училище стартираха 4 – 5 момичета. Уговорката беше да тичаме заедно, но след старта всички се втурнаха напред с бясно темпо. Успях да ги настигна след около 400 м и казах на момичета от моето училище, че ще продължа с това темпо, защото се чувствам добре. На обръщането на 500-ия метър имаше един съдия, който ми каза, че съм първа и дори може да си почина малко. И аз наистина спрях, повървях малко и после пак почнах да тичам. Във финалните 100 м ме настигнаха три момичета и може би,  ако не си бях разбила темпото с това спиране, щях да съм първа. Но не се впечатлих много, защото за мен това участие бе просто забавление, игра. На следващата година вече гледах по-сериозно на нещата и на същото състезание станах втора. Би ме само едно момиче, което тренираше лека атлетика. Тогава ми предложиха и аз да започна да тренирам, но точно в този период имах доста други ангажименти и времето нямаше да ми стига. По-късно за кратко тренирах хандбал. Треньорът беше приятел на баща ми и ме записаха. Но не ми се удаваше. Момичетата бяха яки, високи. Аз самата не се чувствах добре на игрището и разбрах, че този спорт не е за мен. Тогава започнах да се занимавам с лека атлетика. Две години тренирах в Добрич.  

– Как реши да се преместиш да тренираш в Мездра? Това е много сериозен ход за едно момиче на тази възраст.

– Аз никога не съм била талантлива. Дори съм от хората, които ако ги видиш, не би предположил, че тренират лека атлетика. Но мен именно това ме мотивира. Първия път, когато участвах на състезание на 1500 м, ги пробягах за 6:16 мин. За добър резултат се счита, ако тръгнеш от 5:30 мин. Аз започнах от 6:16 мин и постепенно свалих до 5:20 мин. Но после се получи застой. Дълго време бягах около 5:20 и разбрах, че имам нужда от промяна. Другият проблем беше, че в Добрич тренираха основно спринтьори и скачачи. Аз бях единственото момиче, което бягаше средни и дълги разстояния. Тогава се запознах с Йоло Николов и Митко Ценов. Все още около Йоло нямаше сформирана група. Аз бях решила да тренирам индивидуално. Бях си написала някакъв план и попитах Йоло дали е уместен. Тогава той ми предложи да ми казва какво да правя и аз да го изпълнявам сама в Добрич. Само за два месеца такива тренировки много бързо напреднах. Постепенно започнах да ходя на лагери и после се преместих в Мездра. Така лека – полека тръгнаха нещата.

– Родителите ти как се отнесоха към спортните ти интереси?

– Родителите ми не са спортни хора, но приеха моя избор. Аз винаги съм била много свободолюбива, много независима, а и те са ме оставяли сама да избирам как да живея живота си.

– Това пречи ли ти, или ти помага?

– Всичко зависи от характера на човек. На мен лично ми помага. Умея добре да се контролирам.

Само два месеца след като бях започнала да тренирам, дойдоха зимните състезания в зала. Треньорката ми ме попита дали искам да участвам. Първоначално бях малко скептично настроена, но се реших. Това беше и първият път, когато родителите ми ме пуснаха да пътувам сама извън Добрич. После да пътувам сама стана нещо нормално за мен.

– А после си взела трудно решение – на тази възраст да се откъснеш от родителите. Имаше ли колебания, че постъпваш правилно?

– Честно казано, за мен не беше трудно. Аз съм такъв тип човек, че обичам предизвикателствата, различната атмосфера. Когато смятам, че нещо може да ми помогне,  искам да го направя. За повечето хора е трудно да се разделят с това, с което са свикнали. А аз винаги мога да направя някоя нова крачка, да поема инициатива. Да, считам, че това ми помага, а не ми пречи. Даже и в тренировките. Във всеки сезон тренираме по различен различен, но аз лесно се адаптирам. Според мен това е много важно – да си адаптивен. Може да си бърз, може да си силен, но ако не успееш да се адаптираш към средата, няма как да напредваш. Така е и в живота.

– Как завърши училище?

– С отличен. Още от малка съм добра ученичка. Учителите ме познаваха много добре и знаеха, че въпреки свободолюбивия ми характер, съм много съвестна и когато нещо трябва да се направи, аз го правя. В училище учех сериозно и държах да бъда изпитана. Когато започнах да тренирам усилено и да пътувам по лагери, учителите имаха това предвид. Бяхме се разбрали, че когато се прибирам в Мездра, например за двадесет дни, ще бъда изпитвана всеки ден по всички предмети.

– А сега продължаваш ли да учиш?

– Да, уча „Маркетинг и комуникации“ в Международния бизнес колеж в Ботевград. Един ден смятам да работя в сферата на спорта.

– Да се върнем на европейското първенство по кроскънтри в Самоков. С какво настроение тръгна към това състезание? Имаше ли усещането, че можеш да направиш нещо голямо?

– Аз знаех, че съм добре подготвена. Но, честно казано, медал не съм очаквала. Знам, че е добре преди състезанието атлетът да го пресъздаде в съзнанието си. Така веднъж си представих самото бягане и накрая как съм сред първите три момичета, но веднага си казах: „Не, не, това не може да се случи!“ Смятах, че ще е добре да съм в първите петнадесет. Кроскънтри е състезание, в което участват атлети от различни дисциплини – средни и дълги дистанции и затова конкуренцията е много сериозна. Профилът на трасето също е от огромно значение. На по-бързите бегачи им пасва по-леко трасе. В Самоков можех да направя няколко тренировки преди състезанието. Тогава разбрах, че това е трасе е за мен. Преди старта казах, че ако не се представя добре тук, значи явно не ставам за бягане. Ние тренираме точно при такива условия. Готвим се нависоко, често в кал, използваме много изкачвания по баири, спускания. Почти не тренираме на равно. Миналата година в Белград, когато станах 32-ра, трасето беше равно. Тогава имах по-големи очаквания, но не се получи. Бях си изкълчила глезена 10-на дни преди старта. Травмата мина, но остана някакъв по-скоро психологически проблем. А в Самоков нещата се получиха, дори изненадващо за мен. Знаех, че съм подготвена добре, но чак толкова…

– Кой беше ключовият момент в състезанието?

– По-скоро ключовият момент беше в моята психика. Последните дни бях много спокойна, за разлика от миналите години. Освен това преди имах навика да тръгвам бързо – ако треньорът ми е поставил цел да финиширам сред първите петнадесет, значи аз задължително тръгвах сред първите 15.  Миналата година пробягах много бързо първия километър и оттам и бягането не се получи. Всеки километър бягах по-бавно и по-бавно. Често ми се е случвало и на писта. Сега беше различно. Тръгнах си с мое темпо и през цялото време имах чувството, че бягам самичка. Състезателите са различни, на мен ми пасва да се разбягвам постепенно по време на самата дистанция. Това го отработвахме и на тренировките – всеки следващ километър да става по-бърз от предишния. Ако трябва да съм откровена, по време на състезанието през цялото време усещах невероятна лекота. Особено на баирите. На Белмекен бунгалото, в което живеем, е разположено на остър баир. Така че когато излизам да бягам, всеки път го изкачвам. Затова по време на състезанието, щом имаше баир и темпото на другите падаше, аз се изкачвах много леко. В последния километър на спускането усетих умора и ги изпуснах, но бях сигурна, че накрая именно на изкачването ще успея да наваксам. Имах сили във финалните метри.

– Какво си помисли веднага след финала?

– Много се зарадвах. Но с течение на времето тази радост отшумя, защото състезанието вече е минало, а човек трябва да гледа напред.

– Медалът промени ли с нещо живота ти?

– Не, с нищо съществено. Може би се промени отношението на хората към мен – поздравяват ме, радват ми се. Аз съм си същата. Но научих нещо много важно: когато човек се труди, преминава през трудности, но най-накрая нещата се случват. Трябва да преодоляваш всяко препятствие. Това ме обнадежди да тренирам още повече.

Искам да благодаря на Добромир Карамаринов и целия екип на БФЛА, които направиха възможно България и град Самоков да бъдат домакин на толкова голям атлетически форум, какъвто е Европейското първенство по кроскънтри. За мен да се състезавам пред родна публика бе невероятно преживяване и мисля,че голяма част от успеха ми се дължи именно на невероятната публика по трасето.

– Имало ли е моменти, когато си се чувствала демотивирана?

– Да, миналата година, след кроса в Белград. Бях много отчаяна. Казах си, че не всеки се ражда състезател, не на всеки в главата е заложено да бъде победител и аз съм такава. Но въпреки всичко имаше в мен някакъв инстинкт, че трябва да продължа и послушах инстинкта си.

– Какви качества, според теб, трябва да притежава един състезател?

Смятам, че един състезател трябва да бъде преди всичко човек. На кроса в Единбург бях в една стая с две момичета, което се състезават съответно за Испания и Белгия, но всъщност са етиопки. Когато се събереш с такива хора, разбираш, че те просто разсъждават по друг начин. Виждаш отношението им към другите, готови са във всеки един момент да ти помогнат, интересуват се от теб, от проблемите ти, правят непрекъснато някои малки жестове, които ние, европейците няма да се сетим да направим. Затова на първо място човек трябва да има реална представа за себе си, да не се възгордява, да не забравя откъде е тръгнал, да се държи добре с другите и да оценява техния труд. Не се знае от кого какъв спортист може да стане. Известно е, че има много атлети, които са били определяни като големи таланти, но не са успели да се реализират, и хора, които ако ги погледнеш, никога няма да кажеш, че ще ще постигнат големи успехи, а те го правят. Да бъдеш човек, да имаш реална представа за себе си, да се държиш добре. Ако вършиш позитивни неща, те непременно ще ти се върнат – може да не е веднага, може да е след време, но ще се върнат. Да гледаш позитивно на нещата. И трябва много, много труд, защото всички тренират, както и много мотивация, много адаптация. Да имаш  добър треньор, защото без него няма как да се случват нещата.

– Как се тренира в групата на Йоло? Какви са тренировките? Какво е отношението на Йоло към състезателите?

– Много рядко се среща треньор, който да е млад и да е супер амбициозен. Йоло е изключително грижовен. Отнася се с нас като с деца. Иска да ни изгради първо като хора, а след това като състезатели. Както вече казах, за мен това е по-важното. Разбира си от работата и това трудно някой може да го отрече. За пет години работа негови състезатели печелят три медала от европейско първенство. Това говори, че при него има нещо различно в сравнение с другите.

– Как минава един твой ден?

– Ставам рано. Време е за първата тренировка за деня. После закусвам. След закуска – почивка или използвам времето да свърша нещо.  Обядвам. После лягам да си почина. Следобед идва време и за втората тренировка. Вечеря. Лягам да спя. Изглежда доста еднообразно.  Всъщност най-интересното нещо са тренировките. За да ги изпълниш, трябва да си почиваш максимално, да се храниш правилно.

– Какво е особеното в тренировките на Йоло?

– Че непрекъснато ги сменя.

– Коя е тренировката, която най-много харесваш и която най-много мразиш?

– Йоло много добре знае, че най-много мразя препятствията. Не знам защо, но изпитвам страх от тях. Опитвам се да го преодолея, но винаги, когато правя подскоци или упражнения над препятствията, в мен има някакво негодувание. Иначе мога да кажа, че няма тренировки, които да не ми харесват. Човек, който обича да тренира, не може да има тренировка, която да не харесва. Важно е и в какъв период се намираме. Ако съм много изморена, и на кросче се радвам. Но ако съм отпочинала и имам сили, искам по-тежка тренировка. Обичам да тренирам.

– Случвало ли се е да ти се иска да се „скатаеш“ от тренировка?

– Не. Никога. Даже обратното. Винаги гледам да си изпълня всичко. Знам, че другите атлети по света също тренират и ако искам да постигна нещо, трябва да тренирам поне колкото те, че даже и повече.

– Какъв е режимът ти на хранене?

– Не се ограничавам с диети, но се стремя да се храня пълноценно. Изключила съм вафлите, бисквитите, сладкишите от магазина и трябва да призная, че въобще не ми липсват. Чувствам се по-добре така. Иначе като всеки бегач на дълги разстояния се храня повече с въглехидрати: хляб, ориз, картофи, макарони, варива. Ям много супи, те са любимото ми ястие.

– Обикновено най-силната и смазваща умора при състезателя е психическата. Как се справяш с нея?

– Обичам да чета книги, но нямам любима. Чета доста различни произведения и като жанр, и като тематика, защото всеки път искам да научавам много нови неща. Никога не съм била привърженик на едно единствено нещо и от всичко се старя да извличам полезното.

– Любимата ти музика?

– Chill out.

– Знам, че обичаш да рисуваш. Намираш ли време, имаш ли вдъхновение?

– По-рядко. И в Мездра имам блокче с бои, и със себе си нося. Но през последната година съм нарисувала само две – три картини.

– Обичаш и да пишеш…

– Да, в училище пишех с удоволствие есета и казваха, че са добри. Участвах на олимпиади по философия. Но всичко е твърде относително. За едни си прав, за други – не. Има хора, които те хвалят, има и критици.

– Каква е твоята философия за живота?

– Все още я изграждам. За мен най-важното нещо е човек да бъде мотивиран във всяко едно отношение. И ако е трудолюбив и има амбиция, вярвам, че няма нещо, което да не може да постигне.

– Докъде се простират мечтите ти? Коя е твоята голяма мечта?

– Аз не си поставям големи мечти. Поставям си цели ден за ден, месец за месец. Когато мине едно състезание, мисля за следващото, щом мине сезонът, мисля за следващия. Имам доверие на треньора. Важното е да тренираме, да сме здрави и всичко ще се нареди.

– Смяташ ли, че човек в България може да се издържа от спорт?

– Не може. Трябва да си на много високо ниво – да участваш в състезания от Диамантената лига или други силни турнири, за да го правиш. Да си неизменно в световния елит, за да печелиш средства от състезания. Малко са такива състезатели. За мен е по-важно един ден човек да може да си каже, че е бил пълноценен за себе си и за хората около себе си.

– Имаш ли мисъл, която следваш, девиз?

– Ако човек е амбициран, всичко ще се нареди – това е част от моята философия. 

– Какво не ти харесва в България?

– От гледна точка на атлета – няма добри условия за подготовка. Спортът не се популяризира. Българите нямат никакво отношение към него и конкретно към леката атлетика. Единственото изключение е футболът. В чужбина е съвсем различно. Само като видиш колко много любители има, които искат да спортуват, ти става ясно, че това са неща, които са част от културата на народа. Трябва да минат много години у нас това да се промени.

– Как би мотивирала хората да спортуват?

Всеки, който спортува или е бил активен състезател, знае колко много това го изгражда като човек, прави го по-амбициран, помага му в живота.

– Посланието ти към читателите на сп. „Атлетика“?  

– Да преследват целите си и ако успеят да съберат цялата енергия в едно нещо, то обезателно ще се случи.

Милица казва, че няма големи мечти, а преследва целите си последователно. Не знам защо, наречете го вътрешно усещане, но вярвам в това на външен вид толкова крехко, но със силен характер момиче. Вярвам, че сребърният медал е само красиво и оптимистично начало на една забележителна спортна кариера. Вярвам, че Милица ще успее много пъти да събере цялата си енергия в едно, както го направи в Самоков. Защото тя има всички качества да стане отлична бегачка. И стреличката още много пъти ще уцели в десетката. Не, не става дума за дартс. Това е метафора.

 Лични резултати на Милица Мирчева:

800 м – 2:10.48 мин; 1500 м – 4:20.18 мин; 3000 м – 9:43.96 мин; 5000 м – 16:26.47; полумаратон – 75:28 мин; 1500 м (зала) – 4:27.66 мин; 3000 м (зала) – 9:40.14 мин. Състезателка на СК „Атлет“ – Мездра.

Интервюто взе: Боян Ив. БОЙЧЕВ

Снимки: Илиан Телкеджиев