Корица на новия брой 109 – Александра Начева

Александра Начева пред списание „Атлетика“: Доволна съм от резултата, но медалът е по-важен!

Води ме желанието един ден да чуя в моя чест националния химн, споделя талантливата скачачка в интервю за „Атлетика“ 109.

– Александра, как се запали по леката атлетика?

– От тригодишна се познавам с първата ми треньорка Ива Пранджева. С дъщеря й Никол сме много добри приятелки, ходехме заедно на детска градина, а оттам и семействата ни се сприятелиха. Отначало започнах да тренирам спортна гимнастика, но не ми се отдаваше, защото не съм много гъвкава и гимнастиката ме мъчеше. После една година се занимавах с тенис на корт. След това Ива Пранджева каза, че когато с Никол станем втори клас, ще започне да ни тренира лека атлетика. В началото беше леко и забавно – упражнения, щафетни игрички. Първото състезание, за което се подготвихме по-сериозно, беше турнирът „Тереза Маринова“. Тогава и двете с Никол взехме по три медала – златен, сребърен и бронзов – в трите дисциплини – скок дължина от място, скок дължина и 60 м. Хареса ни да печелим медали! Тогава се снимахме с Тереза и аз си пожелах един ден да стана като нея – олимпийска шампионка. Така основна цел за нас стана този турнир, за него се готвехме цяла година. Стигнах и до националните шампионати, където много медали – в трибой, четирибой, не можах да взема, защото ме мъчат бяганията на по-дълги разстояния.

 

– Спомена гимнастика, тенис. Те помогнаха ли ти с нещо в леката атлетика?

– От гледна точка на някакви качества – не бих казала. Но ми помогнаха да не си седя в къщи безцелно, а да излизам и да тренирам, да съм ангажирана.

dav

– Как се насочи конкретно към скоковете?

– Като малка като че ли бях малко по-бърза и може би щях да продължа със спринт. Но когато бях в четвърти клас, скочих 4.96 м и вече реших, че ще стана скачачка, още повече, че и моята треньорка е била такава.

 

– Кога за започна да работиш с новия си треньор Стойко Цонов?

– Преди година и половина. Преди това съм тренирала само с Ива Пранджева. Нея си я имам като втора майка и продължаваме да сме в прекрасни отношения. Но те са се разбрали така със Стойко Цонов – тя да готви децата, а после да ги поема той. Мисля, че с него се сработихме. Тренировките му ми пасват, което личи и от резултатите.

 

– Кой успех оценяваш по-високо – сребърния медал или личния резултат, постигнат в битка в по-голямата възрастова група?

– Второто място на световното. В Гросето съм по-доволна от самия резултат и от факта, че дадох всичко от себе си в борбата за третото място, макар че не успях.

– Трудно ли е да се състезаваш с по-големи от теб?

– На световното не беше трудно. Една година – допустимо е. Вече на европейското се усещаше. Останалите скачачки изглеждаха гиганти в сравнение с мен и ме плашеха. Нямах самочувствието, че мога да се справя с тях. Но след като влязох във финала, се успокоих и нещата си дойдоха на мястото.

– Какъв беше за теб пътят към успеха, очакваше ли тези резултати?

– Честно казано, не очаквах такъв силен резултат. През зимата в Румъния скочих 13.03 м на турнир в Букурещ. Не очаквах такова израстване – 60 см е много. Целта ми беше да скоча около 13.20 м. Резултатът в зала малко ме притесняваше – бях си въобразила, че подиумът ми е помогнал. Оказа се, че не е така – постигнах силен резултат и без негова помощ.

 

– Кое те води напред – да побеждаваш?

– На първо място, желанието да чуя химна в моя чест. Това според мен е върхов момент в кариерата на всеки спортист. Много болно ми стана за момичето от Беларус, когато на награждаването вместо химна на страната й, пуснаха друг химн. Затова оправдавам нейната постъпка да слезе от почетната стълбичка.

 

– Как се нахъсваш за старт?

– Аз съм позитивен човек, казвам си, че ще ги победя и това е. Слушам надъхваща музика. Казвам си, че сега ще постигна лично. Представям си скоковете на Тереза Маринова и Ива Пранджева и се поставям на тяхно място – скачам като тях. Преди международен старт си гледам шпайковете, които са с българското знаме и си казвам, че трябва да го направя за Родината.

Пълното интервю с Александра Начева вижте в новия брой на списание „Атлетика“.

Share Button